Любов, уважение, обща цел, толерантност и приемане – в това почтено взаимоотношение помежду си музикантите от „Манхатън трансфър“ изграждат музиката, която вече десетилетия ни носи щастие и хармония. В навечерието на концерта им в София довечера от 20 ч. в зала „България“, чуйте чрез бутона „Аудио“ и прочетете по-долу интервюто на Светослав Николов с четиримата членове на формацията: Джанис Сийгъл, Шеръл Бентийн, Алън Пол и Трист Кърлес. Ще откриете техния отговор на въпроса за непреходната притегателна сила на най-любимата на слушателите ни тяхна песен Soul Food to Go. И ще разберете защо от работата им с Милчо Левиев за спомен им е останал изразът: „Хвърли камъчето в локвата!“ И още – защо Джанис Сийгъл е споделила с колегите си: „О, колко обичам българите!“

Не мога да отделя музиката ви от своя живот. Благодаря за това! В началото на 90-те, в края на комунизма, бяхме жадни за джаз и всички слушахме вашите песни – така опознахме джаз музиката. Вашата група е микрокосмос на идеалното общество – как постигате това? Отнасяте се с любов и уважение към себе си и един към друг, имате обща цел и я реализирате заедно. Какво прави групата ви символ на висшата хармония, която толкова много бихме искали да присъства навсякъде около нас?
Джанис:Радвам се, че използвахте термина „микрокосмос на обществото“, защото ние сме това – хармонична общност. Това постигаме с толерантност към различията, приемане на всеки такъв, какъвто е. И, разбира се, както казахте – любов, уважение и обща цел. Описахте го съвсем точно.

Какво прави музиката ви толкова трептяща от живот, неповторима, истинска? Каква е основата, от която подхождате към песента?
Алън:Има няколко фактора, основният от които е вокалният аранжимент. Преди това трябва да сме намерили песен, която да вълнува всички нас. Но има нещо уникално в нашите гласове, защото същия този аранжимент в изпълнение на друга група би прозвучал съвсем различно. Нашият начин на сливане на гласовете ни е това, което ни отличава.

Когато един от вас прави вокалния аранжимент за цялата група, как влага в него разбирането си за характера и силните страни на другите?
Шеръл:Ние сме толкова близки! Джанис познава гласа ми и знае къде е моята сила, а също и Алън. Двамата правят почти всички вокални аранжименти. В основата е познаването на гласовете ни и точката, в която те най-красиво се събират. Когато работим с други аранжори не винаги се получава по идеалния начин, защото те приемат за дадено, че ние можем да покрием цялото звуково пространство, а всъщност, колкото по-фокусирани са гласовете ни, толкова по-върховно, топло и красиво звучим. Но, разбира се, ние можем да разстелем гласовете си в целия диапазон на звука.

При вокализирането на инструментално соло, вие навлизате в света на оригиналния изпълнител и изразявате емоцията на неговия инструмент. Настъпва пълно сливане. Как подхождате към тази специфична вокална изява?
Трист:Описахте го съвсем точно. Мога само да добавя, че не се стремим самоцелно към създаването на точно копие на оригинала, а превъплъщаваме неговата музикалност. Тонът и тембърът помагат да увлечем публиката в това пътешествие. Те разбират, че изпяваме тромпетно соло по-скоро от музикалния образ на интерпретацията, отколкото от тембъра на звука.
Шеръл:Не винаги сме буквални, когато пресъздаваме инструмент. Нашият регистър не е на духов инструмент, пиано или китара. Внасяме човешкия елемент в инструменталния първообраз.

В интервюто ни преди години Ви попитах за Милчо Левиев и неговия номиниран за „Грами“ аранжимент на (The Word Of) Confirmation. Разкажете ни за епизод от съвместната си работа – той е нашият джаз герой!
Алън:Съвместната ни работа с Милчо беше уникална! Винаги в съзнанието ми изникват думите му: „Хвърляй камъчето в локвата!“ Той аранжира за нас песента на Робърт Креб „Камъче в локвата“. И в студиото той ни приканваше да започнем с: „Хвърляй камъчето в локвата!“ Той е толкова талантлив, великолепен музикант и превъзходен аранжор. Когато създавахме (The Word Of) Confirmation партиите ни просто се изляха. Милчо буквално превърна гласовете ни в инструмента на Чарли Паркър.

Вие сте заедно от дълго време, а времената се променят. Как се чувствате като част от това развитие, как долавяте другите му елементи и ги влагате в музиката си, така че винаги да сте лидери в джаза?
Джанис:Нашият дълъг път в музиката ни позволява в дълбочина да оценим миналото на джаза и да предвидим неговото развитие. И с новия си албум The Junction продължаваме да вървим напред, особено с присъединяването към групата на Трист Кърлес. Той внесе в нашата музика своята естетика чрез избора на песни, чрез аранжимента си на заглавната – The Junction. Всички ние в дълбочина познаваме процесите в джаза днес, както и развитието му досега, защото ние също така винаги сме били и музикални историци.

Как се чувствате като новото попълнение в групата? В албума The Junction чуваме аренби и фънк елементите от нашето съвремие.
Трист:Много се вълнувам! Слушам албума и още не мога да повярвам, че съм част от групата. И дори да нямам соло, аз съм нов глас, който променя звука на състава. Продуцентът ни Мървин Уорън успя да съхрани оригиналния музикален облик на групата. Опасявах се, че албумът може да стане твърде различен от всичко досега и слушателите да не възприемат новото в групата, която отдавна обичат. Така че има нещо ново, но в основата е познатото и любимото. Предизвикателство беше да намерим баланса.

В основата е хармонията, така че каквото и да изградите върху нея, ще ни хареса – дали джаз, соул или дуети, или както се случва в новия албум – много повече фънк. Ние ви обичаме заради хармонията, любовта и общуването помежду ви. От това имаме нужда.
Алън:Определено фънкът е силно застъпен. Преди да излезем на сцената двамата с Трист си правим фънк парти в гримьорната – с песни на Джеймс Браун, на Принс, така че да се настроим за концерта.

Попитахме нашите слушатели коя е тяхната любима песен на „Манхатън трансфър“ и категорично първенец е Soul Food to Go, която е и моя любима. Като изпълнители на тази песен на какво отдавате нейната притегателна сила?
Джанис:Автор на оригинала е Джаван, а заглавието е Sina. Той е написал много поп песни и като бразилец ни предлага да видим как самият той е възприел аренби и популярната музика на Съединените щати. Това бе причината да решим да я изпълним. Направихме нещо интересно с текста – не го преведохме, а помолихме нашия приятел Дъг Файгър от групата The Knack да създаде текст на основата на звученето на оригинала. Така той написа този прекрасно привлекателен сюрреалистичен текст, базиран върху звука на португалския първообраз. Мисля, че това е една от причините хората да се свържат с тази песен. Тя стана танцувална и е чудесно, че и Джаван пя с нас. В Soul Food to Go има увлекателна хармония, Тим води превъзходно, Джаван импровизира, ние го следваме… Така създадохме този бисер на популярната музика.

Няколко пъти акцентирахте върху звука, а около нас днес има толкова много шум. Как отделяте звука от него, за да го изведете на преден план и да го извисите?
Алън:Става въпрос за организиране на звука. От всичко, което чуваме, вземаме само отделни елементи и ги разработваме чрез хармония и чрез сливане на тонове, за да създадем определено звучене. Категорично има много шум около нас.

С продуцента на новия ви албум The Junction Мървин Уорън сте работили и преди. Той е също така част от Take 6. Как се чувствате в тяхната компания, а също и в компанията на „Ню Йорк войсиз“?
Шеръл:Обичаме ги. Обичаме ги като творци и като приятели. С Take 6 сме много близки и сме изнасяли заедно концерти под заглавието The Summit („Среща на върха“). С Мървин работихме преди много години и винаги сме искали отново да сме заедно. Графикът му сега е много натоварен – той пише музика за киното, отдели се малко от Take 6, макар че наскоро отново бяха заедно. Сега отново влязохме студиото с Мървин, който е наш почитател, той знае текстовете на всички наши вокализирани песни и често ги запяваше. Отнася се с огромно уважение към нас. Професионалист по отношение на хармониите и музикален гений – не използвам тази дума лековато, имахме нужда точно от него. Всички научихме нови неща от работата ни сега. Беше трудно, той е много взискателен. За нас бе предизвикателство, заради перфектния му слух. „Ню Йорк войсиз“ са по-различни от нас, работили сме и с тях. Така че сме едно голямо постоянно растящо семейство.
Джанис:Трите групи имаме и други събирателни точки – много ценим работата на Джин Пърлинг – вокалния аранжор на Singers Unlimited и Hi-Lo’s – той е гениален! Споделяме и обща любов към хармонията. Така че трите групи имаме много общи вълни, на които трептим.

Вие сте вокална група, но в самостоятелните си изяви сте съвсем различни! Как правите прехода между четиримата в хармония и соловите изпълнения в албуми и на концерти?
Джанис:Подходът е съвсем различен. Като изпълнители на хармонии, основното е постигането на единност – сливаме се в песните, които пеем, следим акордите, които другите изпълняват, създаваме енергията на групата. В соловите си изяви имаме много по-голяма свобода, можем по-силно да се изразяваме – чрез подбора на репертоара и избора на състав. При мен лично всичко това увеличава приноса ми към групата.

Какво ще чуем на концерта тази вечер?
Трист:Подбор от най-доброто от историята на групата, както и нови песни. Ще чуете песни, които очаквате от нас, но също така ще има и изненади с позабравени песни. Очаквайте богат репертоар.

Бяхте в България вече два пъти, а сега, преди третото гостуване тук, възможност да опознае страната ни имаше Джанис Сийгъл. Как ни представихте на колегите си?
Джанис:„О, колко обичам българите“. Всъщност, това е заглавието на песен на групата „Клико клаб ескимос“. Разказах им за красотите, които видях в България – планините, манастирите, преходите, хората са прекрасни, храната е превъзходна. Усетих аромата на розовото масло, но не стигнах до Долината на розите. Беше фантастично! Обиколих цяла Западна България, за да завърша пътуването си в София, а в центъра на столицата имах честта приятели-музиканти да изпълнят специално за мен православна музика.

Носителите на 10 награди „Грами“ „Манхатън трансфър“ изпълниха съкровеното желание на своите почитатели у нас – да чуят за първи път на живо любимата си песен Soul Food to Go. С това изпълнение на концерта си снощи легендите отдадоха почит към основателя на формацията Тим Хаузър, който си отиде от нашия свят преди 4 години. Те не са пели песента на живо след смъртта му, а преди това тя е присъствала много рядко в концертния им репертоар. Мечтата на българската публика обаче бе толкова искрено споделена, че се сбъдна. Тим Хаузър също бе с нас...

В навечерието на концерта на култовата група у наспопитахме на страницата на Джаз ФМ във фейсбукнашите слушатели коя е тяхната любима песен на „Манхатън трансфър“. Появиха се много заглавия – Birdland, Who, What, When, Where, Why, Capim, Route 66, Shake Ya Boogie, Until I Met You…, но еднозначно изпъкваше Soul Food to Go. И всички тези музикални пристрастия бяха описани със силни и красиви думи, които трогнаха музикантите, докато им ги превеждах. Аз самият също посочих Soul Food to Go като моя любима заради слънчевото й настроение и усещането за радост и свобода, което възниква само когато се чувстваме свързани и ангажирани със света около нас. В разговора преди да влезем в студиото четиримата вече ми бяха казали, че от години не са пели тази песен, но по време на самото интервю, чули думите на нашите слушатели, те реагираха с: „Ще си помислим…Ще ни е трудно без Тим. Това е единствената пречка. Но можем да я преодолеем. Ще си помислим.“ Тези думи бяха изречени в диалог между Алън и Джанис и това беше бързото обсъждане на идеята и вземането на решение да я реализират.

И ето, в края на концерта снощи като втори бис прозвуча Soul Food to Go. Бях видял заглавието в сетлиста преди да открия концерта – зарадвах се за себе си и за всички, за които тази изненада предстоеше. „Бихме искали да ви поздравим с една песен. И каним нашия партньор Тим Хаузър да се присъедини към нас.“ – започна Алън Пол и колегата му наистина поде мелодията със семплиран от оригиналния запис глас. Той отново събра в песента четиримата вокалисти, тримата инструменталисти и публиката, която вече без изключение танцуваше, пееше, тактуваше и ръкопляскаше в залата. Подобни красиви преживявания ни се струват нереални, и все пак всичко се случи пред нас. Случи се с нас.

Последваха тези толкова мили аплодисменти – не с настояване за още една песен, а с безкрайна признателност и дълбока благодарност. „Манхатън трансфър“ отвърнаха по своя най-добър начин – изпяха още една песен. Третият, непредвиден бис, завърши с още повече целувки и свидетелства на любов от двете страни – хората на сцената и в залата бяхме общност, чиято здрава духовна връзка бе потвърдена. В този момент осъзнаваш, че всичко вече е различно. Станало е още по-хубаво.

Това бе кулминацията на преживяване, продължило щастливите два часа и половина. Началото поставиха с изпълненията си музикантите от „Спектрум“, чието изкуство е стъпило на постигнатото от „Манхатън трансфър“ през годините и е изпълнено с техния дух. Развитието на човешката култура е надграждането на всеки нов връх. Класиците внимателно изслушаха зад кулисите голяма част от изпълненията на своите последователи и бяха удовлетворени да чуят как тяхното изкуство е намерило продължение. И бяха възхитени!

Излизането на „Манхатън трансфър“ на сцената за публиката бе като среща между стари приятели, закопнели да се прегърнат и да почувстват физически контакта помежду си. Кратките откъси, с които музикантите представиха своя дебютен албум, изпяваха част от нашата лична история. Tuxedo Junction, Operator, Candy, Gloria, Java Jive са не песни, а моменти.

Отсъствието на Тим Хаузър не остави усещане за липса – всичко в концерта беше и той; Трист Кърлес не бе негов заместник, а част от организма на състава. Всички участваха равноправно в създаването на преживяването. Музикалният директор Ярон Гершовски бе превъзходен на пианото и във воденето на концерта, басистът Борис Козлов, двукратен носител на наградата „Грами“, извади цялата звучност на своя инструмент, а барабанистът Рос Педърсън, станал популярен от Snarky Puppy, се включи с младежка енергия и хипарска непосредственост, като свиреше дуети с вокалистите и с глава отмерваше ритъма на песента. Дори озвучителят на сцената припяваше с неизменна усмивка в пределна концентрация над качеството на звука.

Песните и хореографията бяха израз на усещането за „сега“, продължаващо вече 45 години. Защото осъзнаваш как музиката на „Манхатън трансфър“ е формирала твоето възприятие за света в най-светлите му тонове.

40-ата си годишнина на сцената прочутият ни оперен изпълнител Калуди Калудов празнува, сбъдвайки отдавнашна своя мечта. Той събира две разделени днес изкуства, които имат общ корен – операта и цирка. Така се ражда постановката на „Палячи“ на Държавна опера – Стара Загора и Академичен цирк „Балкански“. След премиерата в Стара Загора последваха представяния във Варна – родния град на Калуди Калудов, и Пловдив – сцената на неговия дебют, както и на „Моцартови празници“ в Правец, за да имаме щастието да ги видим идната седмица в София – на 19 и 20 ноември от 19 ч. на традиционната площадка на цирка – парк „Възраждане“ в Зона Б-5. В главната роля в първия спектакъл ще бъде Калуди Калудов, а във втория – Камен Чанев. Джаз ФМ е медиен партньор.

„Музикалните и театралните изкуства са започнали от уличните музиканти, които са правили първите трупи, обикаляли са от село на село и са събирали пари в шапка.“ – разказва Калуди Калудов за традицията, на която се основава днес събирането на двете изкуства в един сценичен продукт. „Операта и цирка в комедия дел арте вървят ръка за ръка и след това се разделят за 300 години. Винаги е хубаво, когато две изкуства се срещат, за да дадат нещо интересно и ново.“ – казва директорът на Старозагорската опера и режисьор на постановката Огнян Драганов.

И точно от една случайна среща тръгва реализирането на продукцията, сякаш предопределена да се случи. „Както шофирах по софийските улици, на светофар до мен спря друг автомобил. Погледнах към шофьора и видях, че това е Александър Балкански.“ – връща се към мига на пламването на искрата за идеята оперният певец. В края на разговора между двамата замисълът за опера в цирка вече е оформен. Ентусиазмът не намалява, макар до осъществяването да минават години. „Баща ми винаги ми е казвал, че един ден спектакълът ще се случи.“ – споделя Александър Балкански-син. И ето че сега за първи път в България гледаме опера в цирка.

Създаването на спектакъла изисква от екипите на Държавна опера – Стара Загора и Академичен цирк „Балкански“ да се справят с много предизвикателства. За режисьора Огнян Драганов важно е постигането на баланс: „Проблемът пред творческия екип бе нито едно от двете изкуства да не доминира над другото. Положихме огромни усилия, за да наместим звуковата картина на този спектакъл.“ Калуди Калудов посочва като изпитание за артиста необичайната среда: „Интересното е, че излизаме на една сцена, цялостно видими от всички, и то от всички страни на тялото. Затова трябва да сме изключително съсредоточени. Трябва да сме много вътре в приказката, така че хората, откъдето и да ни гледат, да могат да съпреживяват това, което им разказваме.“ За цирковата трупа допълнителните ангажименти са към акустиката и кръглата сцена. Притеснението си Александър Балкански-син преодолява, когато преценява: „Операта и циркът са родени на улицата. Когато имаш професионалисти и таланти, хората ще го разберат и ще го усетят. В основата циркът си остава същото това класическо изкуство, което притежава магията да превърне в дете всеки един свой зрител. И 2 часа да бъдеш невинно и непринудено дете, спонтанно да има изблик на твоите чувства– дали смехът от клоуна, или страхът от дресьора на хищници, или да затаиш дъх и да ти спре сърцето от изпълненията на въздушния гимнастик и на акробата – това е същността на нашата работа.“

Сега двете изкуства ще се съберат в изключително уютен дом – голямото шапито на Академичен цирк „Балкански“ с диаметър 58 м и височина 19 м. Най-голямо на Балканите, то ще позволи спектакълът да бъде представен в пълния му блясък. „То е много луксозно, затоплено, осветено и с добра звукова уредба, а в центъра му е най-новата и най-модерната циркова площадка в Европейския съюз.“ – казва с гордост Александър Балкански-син, преди да се забърза към следващия ангажимент – монтирането на новите мощни овлажнители, така че въздухът под купола да даде на артистите най-голям комфорт за гласова изява.

При представянията си досега „Палячи“ бе играна в малкото шапито на цирка. Турнето на постановката премина през знакови за живота на Калуди Калудов градове. Роден във Варна, той и днес живее там, а от 20 години е почетен гражданин. Дебюта си прави на 15 януари 1978 г. като Алфредо в „Травиата“ в днешния Дом на културата „Борис Христов“ в Пловдив. Само месеци по-късно – на 28 декември става солист на Софийската опера и балет и на него отдава 12 години от творческия си живот. „Те ме съхраниха и много ме обогатиха.“ – поглежда днес към тях Калуди Калудов. Той първо тук изпява „Атила“, а вторият си спектакъл изнася във Виенската щаатсопера. През следващите години и до днес талантът му блести на всички престижни оперни сцени по целия свят.

А не е толкова далеч времето, когато оперният колос е бил випускник на техникум и е работил по специалността – двигатели с вътрешно горене в завод „Васил Коларов“ във Варна. Но призванието му е напомнило за пътя, който има да извърви чрез думите на учудване на г-жа Зафирова от варненското Музикално училище: „Какво правите с този красив тенор сред тези масла?!“ Заела се с обучението на младия талант, той скоро става хорист в току-що сформирания Военноморски ансамбъл, печели бронзов медал от конкурса „Светослав Обретенов“ в Провадия и става студент в софийската Консерватория. „Човек е роден да бъде това, което Господ му е предначертал, а всичко по пътя го обогатява. Накрая обаче той ще стъпи на пътечката, за която е предназначен.“ – вярва Калуди Калудов.

Полетът на големия тенор по оперните сцени придава устрем на постановката на „Палячи“. „Спектакълът ми даде криле. Още се дебюта в Стара Загора летим аз и целият ни артистичен състав.“ – признава с благодарност Александър Балкански-син: „Бе много трудно, но се справиха страхотно! Амбицията и хъса, заряда, който носеше целият състав на Старозагорската опера и балет, беше уникален. Сработването между двата екипа стана от първия път. Преодоляхме всички несгоди при работата в полеви условия.“

Творческата енергия от сливането на двете вселени на операта и цирка зарежда и публиката, споделя директорът и режисьор Огнян Драганов: „Събирането на артисти от цирка и от операта натоварва спектакъла с нова енергия, която след това публиката възприема и консумира. Хората казваха, че никога не са присъствали на такъв енергийно зареден спектакъл. Вплетените във фабулата на операта циркови номера бяха аплодирани по много необичаен начин, който никога не можете да чуете в оперна зала. Така се случва в арията на Неда, в която тя си спомня как е била акробатка, а изпълнението е съпътствана от номер на трапец с водно шоу. След това имаме изключително интересен лазерен номер, когато Канио пее за изгубената мечтана любов. Имахме много любезна, интересна и разностранна публика. Този културен продукт, който произведохме през юни в Стара Загора, действително е нещо различно, което човек може да сподели, да види и да си подари един път в живота.“

Възникнал с огромно желание и реализиран с мащабен труд, самият спектакълът и радостта, която той носи на публиката, са възнагражданието за създателите му, посочва Александър Балкански-син: „Ние сме едни доволни и щастливи творци. Когато един творец има идея, той работи непрестанно по нея, сънува предизвикателствата, за да може тя да се реализира. И когато идеята излезе на бял свят, работата е свършена перфектно и резултатът е уникален – а той се вижда в очите на зрителите и в тяхната реакция по време на спектакъла – няма по-голяма отплата за положения труд. Независимо какъв е бил той и колко трудно е било, всички тези препятствия и нерви се забравят и остава само еуфорията и щастието от постигнатия успех. За нас, творците, това е на-важното, най-ценното. С това ни се отплаща за положения труд и то ни мотивира да продължаваме напред с новите предизвикателства.“

Вече 40 години на сцената, щастието на живота с музика Калуди Калудов описва така: „През цялото време търсиш мъдростта, с която да преодолееш недъзите и да намериш сили да продължиш нататък. А музиката е зареждащо състояние, изключително вътрешно усещане на пълнота. Когато слушам красива музика, съм целият изпълнен с доброта, любов, мечтателност, стигам до невероятните извори на човешката фантазия. Изведнъж се оказва, че музиката става твоя вътрешна реалност, тя те храни, зарежда те с любов, дава ти сили да преодолееш нейните трудности.“ Истинският артист споделя този дар със своята публика, както Калуди Калудов ще направи отново само след дни.

• Интервютата на Светослав Николов с Калуди Калудов, Огнян Драганов и Александър Балкански-син можете да чуете чрез бутона „Аудио“.

„Палячи“
от Руджеро Леонкавало
Режисьор: Огнян Драганов
Диригент: Ивайло Кринчев, главен диригент на Държавна опера – Стара Загора
Художници на костюмите: Каталин Йонеску-Арборе /Румъния/ и Салваторе Русо /Италия/
С участието на солисти, хора и оркестъра на Държавна опера – Стара Загора
В ролите:
Канио: Калуди Калудов (на 19 ноември) и Камен Чанев (на 20 ноември)
Неда: Анна Дитри (на 19 ноември) и Деси Стефанова (на 20 ноември)
Директора на цирка: Александър Крунев (на 19 ноември) и Нико Исаков (на 20 ноември)
Тонио: Нико Исаков (на 19 ноември) и Александър Крунев (на 20 ноември)
Силвио: Валери Турманов
Бепо: Георги Динев
Сцена: цирк „Балкански“, парк „Възраждане“, Зона Б-5
Начало: 19 ч.

Възможност за среща с едно от най-големите имена на съвременната танцова сцена ни дава балет „Арабеск“ с премиерното представяне на фрагмент от „Нощите“ на Анжелен Прелжокаж като част от програмата „Танцът и времето“. В нея ще видим още „Свободно разположени мисли“ на Аршак Галумян (втора премиера), „Двойнственост“ на Лиз Лий върху пиеси на Астор Пиацола и „Капка в океана“ на Антъни Мидълтън с музика на Добринка Табакова. Първото представяне на „Нощите“ с оригинални френски декори и костюми е тази вечер, а следващите премиери са на 23 ноември и на 5 декември от 19 ч. на сцената на Музикалния театър. Проектът „Танцът и времето“ на балет „Арабеск“ е финансиран по програма „Култура“ на Столичната община и се реализира с подкрепата на Френския институт в България.

„Прелжокаж е много голяма фигура в съвременния танц от поне 20 години насам. Неговите спектакли винаги са много различни. Той е известен с това, че умее да събира интересни екипи. В случая е приобщил творци с корени в северноафриканската и европейската култура. Дизайнът на костюмите, които ще бъдат в оригинал на премиерата в София, са на легендата в модния свят Аседин Алая, който преди близо година си отиде от нашия свят, а музиката е на Наташа Атлас и Сами Бишай, които през 2013 г. създават албум за този спектакъл. Премиерата е в Марсилия по време на нейното домакинство като Европейска столица на културата. Спектакълът се занимава със Средиземноморския регион – с митологията и клишетата за преливане на Изтока и Запада. Това ни е близко като тема и на нас и ни е много интересно.“ – разказва в студиото ни репетиторът Олеся Пантикина.

През годините Анжелен Прелжокаж създава близо 50 творби на кръстопът между съвременна музика, визуални изкуства и литература. Те и сега са част от репертоара на много престижни институции – „Ла Скала“ в Милано, Балета на Ню Йорк, „Щатс балет“ – Берлин, Националния балет на Операта в Париж и др. Той е автор и на филми, а за изкуството си е отличен с множество награди, включително на френската държава, кавалер е на Ордена на Почетния легион.

Фрагментът от „Нощите“, който ще видим в спектакъла „Танцът и времето“ на балет „Арабеск“ носи есенцията на настроенията, цветовете, атмосферата и проблематиката на целия спектакъл, разказва асистент-хореографът на Прелжокаж Наталия Найдич. Тя е оторизирана да пренася неговата хореография в други театри по света. „Той ни изправя очи в очи с актуални проблеми: връзката с чувствата, отношенията между мъжа и жената, мястото на жената в обществото.“ „Нощите“ е по „Приказки от 1001 нощ“, а според трактовката на Прелжокаж Шехерезада е една от най-ранните феминистки на Изтока: „Искам да изследвам източните култури, където телата стават символи – те калиграфски изписват чувства и настроения. Все още в Изтока има мистика и вълшебство, които са се отпечатали върху нашето колективно подсъзнание.“

„Прелжокаж е хореограф с изключителен талант, който работи много и казва, че моментите на удоволствие от общуването с творбата могат да се постигнат само ако хореографът преди това е изучил в дълбочина темата и се е трудил много по това, което иска да изрази. Той работи изключително много преди да направи която и да е своя творба.“ – посочва в студиото ни неговият асистент Наталия Найдич.

Представянето на „Нощите“ на Анжелен Прелжокаж от изключително талантливите танцьори от балет „Арабеск“ ще обогати културната ни сцена и ще развие творческия капитал на София. „Хореографският речник и хореографската работа на Прелжокаж имат своята основа в търсенето на прецизност, която е много важна. Работата на танцьорите тук им помага да се развият, защото има части, в които освен че се търси точност на изпълнението, се работи с динамична музика и с тежък декор. Това е важно предизвикателство – танцьорите да намерят пътя към хореографията и декора и в същото време да успят да изразят своята индивидуалност. Голямо предизвикателство е танцьорът да направи част от себе си този нов хореографски речник.“ – посочва Наталия Найдич.

• Интервюто на Светослав Николов с Наталия Найдич и Олеся Пантикина можете да чуете чрез бутона „Аудио“.

Един италиански музикант е само от няколко дни в България, но можете да го видите навсякъде, където се свири джаз. Две седмици след пристигането си у нас по италианска програма за творчески престой Даниеле Кордиско вече се е запознал с всички активни джаз музиканти в София и дори в Пловдив, скоро ще свири с тях, а днес ще ни срещне със своето трио. От Италия вече пристигнаха басистът Джузепе Романьоли и барабанистът Джовани Кампанела. Довечера тримата ще представят репертоар от оригинална музика и големи италиански песни, пречупени през призмата на джаза. Концертът е в програмата „Джаз в Първо студио“ и ще се проведе в Първо студио на БНР от 19:30 ч. Даниеле обяви и следващ концерт в София, вече с български музиканти, а със своето трио след събитието днес ще гостува утре в клуб Target в Бургас (от 21 ч.) и вдругиден на Джаз фестивала в Русе (в „Доходно здание“).

С Даниеле ме запознаха Маргарита и Явор от „Дюкян Меломан“, които организират престоя и турнето му тук. Срещнахме се за първи път на Джаз фестивала в Пловдив и дълго говорихме за музикалната ни сцена и за джаза днес. От тогава насам неизменно виждам усмихнатото му лице на концерти в цяла София.

„Впечатлен съм на колко много места в София, особено в центъра, през цялото време се свири джаз – излизаш от един концерт, влизаш на друг и накрая отиваш на джемсешън – все едно съм в Ню Йорк!“ – споделя изненадата си от пъстрия джаз пейзаж в столицата Даниеле Кордиско. Той е възхитен: „Разбира се, свири се не само джаз, а и фънк, но важното е, че по всяко време в София можеш да чуеш музика на живо.“

Даниеле Кордиско е в България, след като печели конкурс на Италианската асоциация на джаз музикантите MIDI за млади творци на възраст до 30 години. Конкурсът е организиран по инициатива на Министерството на културата и мрежата от Италиански културни институти по света. 25-ма отиват за месец в различни точки на света, за да опознаят джаз сцената, да се запознаят с джаз музикантите и да установят контакти с тях: „За нас това е не само възможност да работим на различни места, но също така да опознаем градове и страни, в които не бихме и предположили колко е развита джаз сцената. Когато дойдох тук, не повярвах на очите си. И това, което най-много ми харесва тук, е не че има страхотни музиканти, каквито работят в почти всяка точка на света, а че с тях станахме като едно семейство. Всички ми се обаждат всеки ден с покани да слушаме музика, да се виждаме.“ И когато изморен отива сам на ресторант, вратата се отваря и влиза Васил Спасов… „И с него се поздравяваме и започваме да си говорим, все едно че се познаваме от години. Това ме прави много щастлив, защото не навсякъде джаз общността е толкова приемаща.“

Един от вече известните концерти с български музиканти е на 29 ноември –дует китари с Александър Логозаров в The Art Foundation от 20 ч. На 30 ноември престоят на Даниеле Кордиско у нас приключва, но до тогава със сигурност ще можем още да слушаме неговата китара, както той я извади в студиото на Джаз ФМ, за да ни изсвири Sweet Lorraine.

Даниеле Кордиско е голям почитател на стандартите и те присъстват в неговата музика. Пиеси от американската традиция, както и оригинални творби той записва в дебютния си албум This Could Be the Start преди няколко години в Италия с някои от най-добрите италиански джаз музиканти. Скоро възнамерява да влезе в студиото за втория си диск: „И се надявам, следващия път, когато дойда тук, да ви го донеса.“ – обещава той, категорично убеден, че отново ще е у нас.

Италианският китарист живее с музиката. Той е на 4 години, когато за първи път чува джаз: „Баща ми, който е професионален джаз музикант, беше дошъл да ме вземе от детската градина и на задната седалка на колата имаше една плоча. Попитах го какво е това. Той каза: „Да не си посмял да я докоснеш!“ Естествено, това са вълшебните думи за ушите на едно дете и вкъщи веднага помолих да ми я пусне. Това беше плоча на Уес Монтгомъри и чувайки още първата пиеса в нея, се влюбих в джаза.“ Композицията е D-Natural Blues: „В нея има толкова много суинг! Тя е достъпна до всякакви слушатели, включително до децата. „Много ми харесва!“ – казах на баща ми. „Разбира се, това е Уес Монтгомъри!“ – отвърна той. „А, тате, кой е най-добрият китарист на света?“ – попитах, какъвто въпрос би задало всяко дете. „Даниеле, Уес Монтгомъри е най-добрият!“ – отвърна той.“

След това Даниеле завършва училището по музика на баща си Thelonious Monk Jazz School. Учи и с много американски музиканти и през последните 10 години изкарва в Ню Йорк по един месец. Така е успял вече да свири с повечето от големите джаз музиканти в столицата на джаза. Сравнил София с музикалната сцена в Ню Йорк, очакваме Даниеле често да се завръща тук, защото срещна не просто колеги, а приятели.

• Интервюто на Светослав Николов с Даниеле Кордиско от ефира на предаването „Джаз ден“ на 13 ноември можете да чуете чрез бутона „Аудио“.

На снимката: Даниеле Кордиско на джемсешън в София. Автор: Евгени Димитров, фотографска агенция „Булфото“

Артисти от българската и световната джаз сцена излизат за концерти на 43-ото издание на Джаз фестивала в Русе. Основан през 1975 г. от неколцина ентусиасти, обединени в група около Петър Петров – Парчето, до днес той се провежда без прекъсване, независимо колко трудни са били времената. След смъртта на големия радетел делото му поема неговия син – Борис Петров, саксофонист в Бигбенда на БНР. В студиото на Джаз ФМ той разказа за създаването на фестивала, неговата история и програмата на настоящето издание:

По това време Русе беше известен като Града на саксофона. Баща ми и още двама приятели свиреха джаз и бяха първи солисти на Русенската филхармония: той – първи кларинетист, Боби Русев – първи обоист, и Петко Томанов – първи флейтист. Около тях се образува група от хора, които дадоха тази прекрасна идея и основаха Русенския джазс много любов и желание.

Особено интересни бяха 80-те години, когато джазът като специфична американска музика даваше привкус на дисидентски вечери и тогава ни гостуваха и много известни полски музиканти, които бяха световни звезди.

Баща ми успя да задържи фестивала и в най-трудните години през 90-те с помощта на Община Русе. Заради финансовия недостиг в един момент фестивалът се провеждаше като Национална среща.

И сега, благодарение на помощта на фондация „Америка за България“, за поредна година успяваме да правим международна програма.

Фестивалът е с 5 години по-малък от мен. Когато баща ми почина, бях длъжен да продължа традицията в негова памет, защото той 38 години го поддържаше с желание. Надявам се да се справям и всички да са доволни.

• Интервюто на Светослав Николов с Борис Петров от ефира на предаването „Джаз ден“ на 9 ноември можете да чуете чрез бутона „Аудио“.

Всички концерти са от 19 ч. в Доходно здание

15 ноември (четвъртък)
АНТОНИ ДОНЧЕВ ТРИО
Със специалното участие на Флориан Вилайтнер
Антони Дончев
Флориан Вилайтнер
Радослав Славчев
Димитър Семов

МИХАИЛ ЙОСИФОВ МИКСТЕТ
Михаил Йосифов
Александър Логозаров
Борис Таслев
Атанас Попов
Васил Спасов

16 ноември (петък)
PLAYIS
Стоян Янкулов
Ивайло Звездомиров
Ясен Велчев

MADNESS TENORS
Марио Станчев
Борис Петров
Sangoma Everett
Benoit Keller
Lionel Martin
Димитър Благоев
Стан Арабаджиев
Васил Хаджигрудев
Стефан Горанов

ДЖЕМ СЕШЪН от 22:30 часа в „Макс клуб“

17 ноември (събота)
NOW’S THE TIME
Daniele Cordisco
Giuseppe Romagnoli
Giovanni Campanella

DAINIUS PULAUSKAS GROUP
Dainius Pulauskas
Valerijus Ramoska
Liutauras Janusaitis
Eugenijus Jonavicius
Domantas Aleksa
Augustas Baronas

Фламенкото срещна българския фолклор в албума Al Este del Cante на Арканхел и хор Нови български гласове „Еструна“ с ръководител доц. д-р Георги Петков. Преди няколко часа бяхме щастливи да чуем, че родилият се в София проект печели наградата „Латино Грами“ за най-добър фламенко албум. Честитим на създателите най-престижното музикално отличие!

Идеята за събиране на фламенкото и българския фолклор се ражда преди 6 години, когато Арканхел и триото му гостуват за първи път у нас по покана на „Джаз плюс концерти“ на Маргарита Борисова и Явор Ганчев от „Дюкян Меломан“. След това много рано сутринта те трябва да летят – обикновено досадна подробност, а сега – съдбовна възможност… „Решихме, че можем да убедим Арканхел да не си ляга и вместо това тези няколко часа да поговорим и да слушаме музика. Така стигнахме до съставянето на „Еструна“ – спонтанно и едва ли не на шега. Самият Арканхел много пъти споменава, че не е вярвал, че този разговор ще се превърне в реален проект. А пък никой от нас не е и мислел, че след шест години той ще бъде награден с най-голямото отличие в музиката.“ – разказа Маргарита Борисова.

Родила се съвсем непринудено в спонтанното слушане на музика и спокойните разговори за нея, как авторите на идеята откриват зрънцето на потенциала? „Зрънцето винаги е било красивата музика, която са способни да създадат големите творци. Тук участват велики музиканти. Основният двигател, човекът, винаги готов да учи нови неща, е самият певец. Той, както и другите музиканти, винаги са имали страхотно почитание към нашата традиция и нашия фолклор и бяха готови да се гмурнат в това приключение.“ – казва Маргарита Борисова.

Изследователския процес след това перкусионистът Агустин Диасера описва като беленето на люспите на лук, за да се стигне до сърцевината и да се намерят общите точки между двете традиции. Цялостната музикална визия е оформена с помощта на китариста Антонио Форчоне, а неговата композиция Alhambra в началото се превръща в химн на „Еструна“, като доц. д-р Георги Петков прави в нея невероятен аранжимент на „Руфинка болна легнала“. Впоследствие своя принос дават и други големи имена като Рено Гарсия Фонс. Концертите и записите са реализирани с Дани де Морон – фламенко китара, Рикардо Морено – китара, Хосе Мануел Посада „Ел Попо“ – контрабас, и Агустин Диасера – ударни.

След двете представяния на проекта в София – в зала „България“ през 2013 г. и в Зала 1 на НДК през 2015 г., следват концерти в Испания, включително в родния град на Арканхел. Записи, направени по време на три от тях през лятото на 2017 г., оформят албума Al Este del Cante. Повечето от изпълненията са от концерт пред 3 000 души в античен театър в Мерида и са добавени записи от изявите в Алахар и Ла Гранха, Сеговия. Албумът е издаден от Universal Music Испания.

Маргарита Борисова пред Джаз ФМ:
За какво бяхте щастливи, когато чухте, че албумът получава „Латино Грами“?
За това, че днес този проект има най-голямото отличие в музиката, че е увенчан със световно признание дългогодишен труд. Както каза моят колега Явор Ганчев: „Все едно ни аплодира целият свят“.
За какво бяхте благодарни, когато чухте новината?
За това, че имахме възможност да бъдем част от този проект и да работим с великолепни музиканти, да създадем прекрасна музика, която вълнува и носи силно послание.
На какво си обещахте, че ще бъдете винаги верни?
На сътворяването на хубава музика, на музика, която вълнува хората.

И в момента продължава мащабното представяне пред публика в Испания на Al Este del Cante от Арканхел и хор Нови български гласове „Еструна“. Честито „Латино Грами“ на създателите на албума!

Репортаж за проекта в предаването Cool...T по bTV можете да видите тук.

• Интервюто на Светослав Николов с Маргарита Борисова от „Джаз плюс концерти“, продуцент на сценичния проект „Еструна“. можете да чуете чрез бутона „Аудио“.

В първото издание на „Джаз истории“ с Недко Трошанов:

- Любовта към музиката е запалена от големия екран.
- Така пленен, избира тромбона за свой инструмент в гимназията.
- Като студент в Политехниката е съосновател на „Джазът на младите – второ издание“.
- Свири в салонния оркестър на Сашо Сладура в ресторант „България“.
- В бирхале „България“ работи с Димитър Ганев. И всичко това – още преди да се дипломира като инженер.

Любовта на Недко Трошанов към музиката се ражда от вълшебството на големия екран

През 1947 – 1948 г. кината в България още не бяха национализирани. В „Славейков“ даваха филма „Снежния рай“ със Соня Хени, известна кънкьорка, и оркестъра на Глен Милър. Гледах го няколко пъти и така се запалих по музиката на Глен Милър и неговите тромбонисти, които правеха голямо шоу. Това ми влезе под кожата. Четири пъти гледах „Рапсодия в синьо“ на Гершуин, „Магьосникът от Оз“, който го даваха в кино „Култура“, отново на пл. „Славейков“. Единадесет пъти гледах „Снежанка и седемте джуджета“ на „Дисни“, в който също имаше много хубава музика. Всичко това ме запали, пък и слушахме плочите на компанията His Master’s Voice, които събираше Кузман – по-големия брат на моя съученик Николай Чупаров, станал по-късно шампион на България по тенис.

Още като влязох в гимназията през 1948 г. от музикалния кабинет ни предложиха всеки да вземе по един инструмент – тогава гимназиите имаха симфонични и духови оркестри, развиваше се много хубава политика за възпитанието на учениците в художествен вкус. Преподавателят по музика Константин Зидаров ми даде обоя. Като го видях целия покрит с клапи, се отказах. По традиция от филмите, взех тромбона. Така започнах.

В ученическия симфоничен оркестър свирехме много интересни неща – концерти за пиано на Бетовен, например. Георги Азманов бе наш съученик, по-късно стана известен пианист. По този начин тръгна музиката в мен.

Като студент Недко Трошанов е сред създателите на „Джазът на младите – второ издание“

В гимназията имах много съмишленици. В по-горните класове започнахме да се сближаваме с момчета от другите гимназии. Вили Казасян беше в Шеста мъжка, там бе и Дечко Делчев – известен саксофонист. Събирахме се в дома на Джони Пенков. Баща му – Иван Пенков, беше един от много големите наши художници. В компанията ни беше Ивайло Пейчев от Втора мъжка – много добър стилов тромпетист!

Завършвайки гимназия, всеки си пое някакъв път. Аз влязох в Политехниката да следвам хидроинженерство. Вили Казасян следваше машинно инженерство, специалност текстилни машини. Там през 1952 г. се срещнах с Морис Аладжем, който следваше строително инженерство. Негова беше инициативата да създадем голям джаз оркестър. И с много студенти от университета и от други висши заведения създадохме оркестъра. Ивайло Пейчев беше също в Минно-геоложкия факултет, китаристът Методи Динков – в Хидротехническия, в Политехническия университет учеше и саксофонистът Николай Димитров (той стана инженер и отдавна вече не се занимава с музика). Илия Ненов – тромбонист, също дойде отвън, Емануил Манолов – Бадема… Така създадохме „Джазът на младите – второ издание“.

Първото издание на „Джазът на младите“ бяха по-големи от нас с 3 – 4 години – Мишо Ваклинов, Людмил Георгиев, Любомир Оджаков, Никола Чалашканов, от саксофонистите – Мишо Соколов, Коко Чилев, Славе Дебелия, Любчо Каролеев – пианист, Димитър Романов – барабанист. В началните години на гимназията, когато те завършваха, ходехме да ги слушаме в ресторанта на езерото „Ариана“. Там се уреждаха вечери с танци – ходехме да ги слушаме и да им се възхищаваме.

Това извика у нас желание да направим „Джазът на младите – второ издание“. Веднага, в края на 1952 – началото на 1953 г., в зала „България“ изнесохме първия си концерт. Имахме голям успех, защото младежта беше зажадняла за такъв тип музика. След това от КНИК – Комитета за наука, изкуство и култура – разбраха за нашия оркестър и неговата популярност и ни поканиха да изнасяме неделни матинета в БИАД на „Раковски“. Започнахме концерти от 1953 до 1956 г. Това беше голям културен акцент в живота на младежта в София. Като изнасяхме концерти в неделя сутрин, цялата „Раковски“ беше като на митинг. В БИАД не можеха да се намерят места, тогава се разработи и сладкарница „Прага“ отсреща. Младежите гледат да се съберат, да са заедно, да слушат и да гледат, така се създават контактите между тях.

Свирехме много хубави аранжименти – главно ги купувахме от „Орбис“ – Чешката книжарница на „Раковски“. Чехите си имаха традиция, имаха бигбендове отдавна и печатаха и продаваха всичките си репертоарни ноти – за три тромпета, три тромбона, пет саксофона и ритмус. Купувахме ги от там. Основният ни репертоар беше такъв.

Популярността на младежката група и нейният интересен репертоар не убягват от вниманието на милицията

Повикаха ме в Четвърти участък и ме попитаха откъде взимаме нотите, които свирим. Казах, че ги купуваме от „Орбис“ – официалната книжарница на чешката държава. Човекът остана изненадан и млъкна. Единственото, което не се разрешаваше, бе да се пее на английски. На другите езици по-можеше.

Музикантите свирят и по ноти, които получават от Любомир Кенаров

Любомир Кенаров беше музикант, десетина години по-възрастен от нас, който имаше архив и от него понякога вземахме печатни издания не само на „Орбис“, но също и английски, френски и италиански… Благодарение на тези ноти добихме рутината да свирим в бигбенд.

В състава на тромпети свиреха Ивайло Пейчев, Петър Папанчев, Георги Кушев, той после стана певец. Тромбони бяхме аз, Павел Яковчев и Иво Сапунов. Саксофони бяха Людмил Георгиев, Емануил Манолов – Бадема, другите се сменяха – Сашо Шопов, Морис Аладжем и Димитър Симеонов, баритон идваше или Коко Чилев, или Никола Кюлджиев. Ритмуси бяха Вили Казасян – пиано, Методи Динков – китара, Румен Дучев – бас, барабанист беше Димитър Романов, по-късно – Радослав Иванов. В този състав изнасяхме концерти до към края на 1955 – началото на 1956 г.

Канехме най-различни състави като допълнение към бигбенда, сред тях – квартет „Алегро“ с Херцел Леви. Там израснаха много певци – Анжело Симеонов, Лиана Антонова, Ахинора Куманова, Арменак Тукатлян – той беше също от студент по инженерство, но беше много артистична фигура, голям шоумен и пееше. Лени Вълкова е идвала един-два пъти. Тя повече работеше с големия оркестър – официалния оркестър на държавата, който по същото време – в неделя сутринта, изнасяше концерти в зала „България“. Сашо Николов беше водач на цигулките. Тогава тангото беше още на мода. Винаги първата част Сашо Николов я изнасяше с малък щрайх и акордеонисти – свиреха много популярни и до днес танга. Диригент беше Боби Симеонов – дългогодишен диктор в радио „София“, но имаше музикално образование. Така че ние се конкурирахме – малко по-възрастните ходеха в зала „България“, малко по-младите – при нас в БИАД.

Когато „Джазът на младите – второ издание“ се разпада, в БИАД остава Вили Казасян и там създава „Студио 5“

Музикантите от големия оркестър се разпръснахме, а в БИАД остана Вили Казасян, който направи „Студио 5“. Той беше ръководител и пианист, китарист беше Божан Хаджиев, тенор-саксофонист – Дечко Делчев, басист беше Любо Борисов – Камилата, барабанист беше Радослав Иванов – Славе Хаиза. Те привлякоха Богдана Карадочева, която мисля, че беше още ученичка. Нейната кариера започна от там. Този тип оркестри – самодейни, макар да получавахме малки хонорари от Комитета за наука, изкуство и култура, не се интересувахме от хонорарите, а от това да си чешем джазовата краста.

Пътят към голямата сцена вече е открит

След БИАД свирих в салонния оркестър на Сашо Николов – Сашо Сладура в ресторант „България“. През 1956 г. да свирим в току-що построения хотел „Балкан“ на сесия на Международния олимпийски комитет. Имаше журналисти от цял свят. Сашо Николов беше голям майтапчия, не търпеше притеснения и заповеди, беше абсолютно свободен човек. Тогава на мода беше едно много известно френски танго „Колко е хубаво в твоите прегръдки“. Беше популярно и Сашо свиреше и пееше на френски. Но на такива международни симпозиуми винаги има много „слушалки“. Седях малко зад Сашо и видях как при него отива един човек в лъскав черен костюм и го предупреждава да не пее на чужд език. Той привидно се съгласява, но след малко пак запява на френски. Същият го предупреди отново, и после пак, и накрая каза: „Ако те чуя още един да го пееш, знаеш ли какво мога да напиша за тебе!“ „Можеш и да пишеш?!“ – му отвърна Сашо. Ние в оркестъра замлъкнахме като попарени. Такъв беше – зевзек, не му пукаше от нищо, може би това му изяде главата…

През 1957 г. България започва усилено да работи за привличането на туристи и отваря отново закритите 8 години по-рано заведения

На 1 януари бирхале „България“ се преобразува в бар. България започна да става туристическа страна, започнаха да се строят туристически комплекси, но не може да има туризъм, ако няма нощни заведения. След като през 1949 г. затвориха, през 1957 г. отвориха бар „България“, а близо до Народното събрание – бар „Астория“. И там Димитър Ганев – Ганди – кларинетист, солист на Филхармонията, направи оркестър – пак във вид на бигбенд, и от 1 януари започнахме да свирим в бирхале „България“, като с Ганди „слязохме“ от Салонния оркестър на Сашо Сладура. В оркестъра бяха още: още един алт саксофон – брат му Георги Ганев, тенор саксофон беше Морис Аладжем. Тромпети бяха пак Ивайло Пейчев – Жабата, Веско Тризлов и Роберт Димов. На пианото беше Еди Казасян, а на барабаните – отново Радослав Иванов. Дойде и Леа Иванова.

Хотел „България“ беше много изискан и много популярен, най-главния на София. Там отсядаха знаменитостите. Ив Монтан дойде със своя оркестър, запознахме се с музикантите му, свирихме с Еманюел Басис, барабанистът Роже Парабуши. Когато имаше Седмица на френското кино, идваха звездите от големия екран. Но късно една вечер, почти нямаше вече хора в бара, в ложата срещу нас застана един човек, който започна да ни гледа упорито. Дойде при нас и се представи: „Здравейте, деца! Казвам се Мстислав Ростропович.“ Ние онемяхме. Разказа, че му е скучно да стои сам в стаята си и е слязъл да се запознае с колегите музиканти. Беше много приятна среща! Разказа, че току-що се връща от турне в Америка и че най-добрият оркестър, с който е свирил, е Нюйоркският радиооркестър.

Бяхме с работно време от 10 ч. вечерта до 5 ч. сутринта. За мен това беше много тежко, защото още бях студент в Политехниката и в 7 ч. трябваше да съм на лекции… Ужасно време беше! Трябваше да спя на тези лекции. До 1958 г. бях студент в Политехниката.

Джаз ФМ ще превърне „Читалнята“ в Градската градина в София в Павилион за музика и книги с топлата подкрепа на Costa Coffee. В седмицата от 26 до 30 ноември сутрешното предаване „Джаз ден“ ще се излъчва от любимото място за четене на софиянци, за да поставим книгите и тяхната мъдрост в центъра на програмата ни заедно с любимата джаз, соул, фънк и блус музика. Участвалите в кампанията ни да обогатим книжния фонд на „Читалнята“ и библиотеки в страната ще получат освежаващи подаръци от Costa Coffee.

От 26-ти до 30-ти ноември всеки може да дари книга, а в замяна ще получи абонаментна карта за „Читалнята“. Ако дарението наброява три заглавия от вашата библиотека, от Costa Coffee и Jazz FM ще ви почерпят с ароматно кафе и ще ви благодарят с фантастични изненади.

От любов към музиката и истинското кафе в топлата и приканваща атмосфера на Павилиона за музика и книги ще влязат редица артисти. Те ще споделят кои са техните любими автори, какъв би бил саундтракът на любимата им творба и защо книгите имат силата да променят света. Това са само част от въпросите, които ще изпълнят ефира на Jazz FM радио от 8 до 10ч. в седмицата на споделянето.

Събитието във фейсбук можете да следите тук.

На пътешествие през музикалните традиции от България през целите Балкани до сърцето на Европа ще ни отведат „Кварто квартет“, композиторът и гъдулар Георги Андреев и кавалджията Недялко Недялков, носител на наградата „Грами“. Концертът „Балканска носталгия“ е довечера от 19 ч. в зала „България“ и е със специалното участие на Генадий Рашков – перкусии, вокален квартет от Националния фолклорен ансамбъл „Филип Кутев“, Вера Гиргинова – сопран, Вълчан Вълчанов – обой, Лена Карни – контрабас, и Деница Димитрова – арфа. Джаз ФМ е медиен партньор. „Концерт с чувство на радост“, както е обявен той от афиша и както го представиха в студиото ни двамата основни солисти – Георги Андреев и Недялко Недялков.

„Избрахме артистите на принципа да се познаваме и да сме работили заедно, за да сме уверени в качествата и уменията.“ – казва Георги Андреев, автор на почти всички пиеси, които ще чуем довечера. Той определя състава от 15 души като „етно-модерен вокално-инструментален ансамбъл.“ Музикантите ще представят програма на разнообразието – и като звучност, и като състав на изпълнението. Оригиналната музика на Георги Андреев ще бъде съчетана с „Хоро стакато“ от Динику/Владигеров и ария на Бах във версия за цигулка, гъдулка и контрабас. Пиеса за щрайх ще бъде последвана от произведение за кавал и струнни, след което ще чуем изпълнение на обой, арфа и щрайх… Ще видим как кавалът и гъдулката, близки до своите прототипи отпреди столетия, равностойно партнират на класическите инструменти, претърпели еволюция през годините. „Този концерт ще бъде вълнуващо преживяване за нас и публиката неизбежно ще усети това.“ – категоричен е Недялко Недялков.

Приятели от детинство, Георги Андреев дори е присъствал на първия урок на Недялко Недялков по кавал. После двамата учат заедно в Музикалното училище в Широка Лъка. „Един от най-добрите – не му правя комплимент – не само у нас, но и по света.“ – казва за своя приятел и колега Георги Андреев. Той пише специално за Недялко Недялков „Хендел вариации“ – творба, която печели конкурс на EBU – Европейския съвет за радиоразпръскване, и която ще прозвучи в зала „България“ довечера.

„Това произведение далеч не показва възможностите му – той практически може да изсвири всичко.“ – точно описва безграничния талант на Недялко Недялков Георги Андреев. Той представя творбата като „Хендел на екскурзия в България“ – всяка част кореспондира с българския фолклор, но и с жанровете, в които е писал той – „Шопска токата“, „Ария на Родопа“, „Тракийски речитатив“. „В оригинала темата на Хендел е за блок флейта и струнни. А на моменти Недялко го свири даже още по-добре от блок флейтата.“ – тези думи за музиканта бяха последвани от тишината на благодарността, с която той ги прие.

Признанието е огромно, каквато е била отговорността на изпълнителя: „Аз се постарах наистина – пиесата е създадена за конкурс, Жоро я написа специално за мен – и това е много голяма отговорност, наистина. Огромна чест! Късмет и щастие е, че живеем в едно време!“ Георги Андреев разказва как дори Миро Данев, флейтист, който е на пулта за студийния запис със струнната секция на Симфоничния оркестър на БНР, възкликнал, че е непосилно това да се изсвири на флейта. „Как го свириш на кавал, нямам понятие.“ – обръща се удивен Георги Андреев към Недялко Недялков.

Очаква ни концерт на уважението и възхищението.

• Интервюто на Светослав Николов с Георги Андреев и Недялко Недялков от ефира на предаването „Джаз ден“ на 16 ноември можете да чуете чрез бутона „Аудио“.

Държавна опера – Стара Загора и Академичен цирк „Балкански“ сътвориха спектакъл – първи по рода си у нас, но толкова естествен, че сякаш „Палячи“ винаги се е играл така – действието в операта от Руджеро Леонкавало се разви под шапитото на цирка.

Страстите в трупата пътуващи артисти се разпалваха, още по-истински в органично преживяване. Изкуството присъстваше в живота на два плана – в действието на сцената и в самото преживяване в залата.

Представлението снощи бе знаменателно с поредната върхова роля на Калуди Калудов, който с този спектакъл чества в столицата 40 години от дебюта си на сцената.

Слушахме го без да си поемем дъх от вълнение, а след това дълго аплодирахме – таланта му, приноса му към музиката, споделянето със света на оперното величие на страната ни, вълнуващите моменти, които сме преживели с неговия глас и артистичността му.

Именно Калуди Калудов е в основата на този начин на представяне на „Палячи“ – идеята му е от години, подсказана от случайна среща с акад. Александър Балкански, но се реализира сега.

Спектакълът бе игран на сцената в града-домакин – Стара Загора, във Варна – родния град на тенора, Пловдив – сцената, на която той дебютира, и София, на чиято опера той отдава 12 години от творческия си живот.


Довечера от 19 ч. е второто представление в столицата, като в главната роля ще бъде Камен Чанев. Анна Дитри, разкошна в ролята на Неда, ще бъде заместена от Деси Стефанова.

Александър Крунев и Нико Исаков ще разменят ролите си, съответно Директора на цирка и Тонио снощи, а младият прелъстител Силвио отново ще бъде чаровният и неустоим Валери Турманов.

След като гледах спектакъла, разбрах радостта и гордостта на творците, постигнали уникален резултат.

И Калуди Калудов, и Огнян Драганов (режисьор, директор на Държавна опера – Стара Загора), и Александър Балкански – син (цирков режисьор) разказаха в ефира ни за своето вдъхновение, с което са сътворили спектакъла и с което постановката след това на свой ред ги изпълва.

„Много сме вътре в приказката.“ – сподели Калуди Калудов. „Летим!“ – каза кратко Александър Балкански. „Енергийно зареден спектакъл.“ – констатира Огнян Драганов, съдейки и по реакцията на публиката.

И, наистина, макар да не бях на най-централното място в луксозното шапито на цирка, действието винаги се развиваше пред, дори около мен. Реквизитът на цирковата трупа в следващия момент бе декор на постановката.

Майсторското претворяване на творбата извисяваше, както акробатите се носеха, леки като въздуха, изумително красиви и изящни над сцената. Оперни изпълнители и циркови артисти бяха заедно в действието – така героите можеха да се върнат към своето минало и да водят диалог с младите себе си.

Закачките на клоуните бяха контрапункт на драматичния сюжет и подсилваха напрежението. Жонгльорът успешно удържаше своите уреди, което героите не успяваха да направят с фактите в живота.

Част от действието се развиваше сред публиката – дори се стъписахме, докато току до нас Канио напразно се опитваше да догони любовника на своята Неда.

Хорът изненадващо от цирковата арена се оказа на столовете за зрителите, за да бъде публиката на спектакъла, който трупата в оперното действие изнасяше.

С „Палячи“ на Държавна опера – Стара Загора и Академичен цирк „Балкански“ изкуството бе част от истинския живот във върховно автентично преживяване. Вълшебно и толкова реално!

Фотограф: Георги Петков. Още от неговите снимки от спектакъла можете да видите тук на страницата на Старозагорската опера във фейсбук.

Столичната община разкрива мобилни пунктове за предаване на електрически, електронни и опасни отпадъци. Инициативата е част от европейската Седмица за намаляване на отпадъците, която продължава до 25 ноември. Специално внимание ще бъде обърнато и на събирането на текстилни отпадъци.

Мобилният пункт за електрически и електронни отпадъци ще бъде разположен на ъгъла на ул. „Московска“ и бул. „Васил Левски“ на 22 ноември между 12 и 14 ч. Мобилният пункт за опасни отпадъци ще бъде разположен пред Столичния инспекторат – на ул. „Париж“ № 5 на 23 ноември между 8:30 и 10:30 ч.

С модно ревю ще завърши инициативата „Детокс на гардероба“, която стартира през септември и в рамките на която чрез стационарни контейнери и мобилен пункт бяха събрани 4,5 тона текстилни отпадъци от домакинствата. Част от старите дрехи бяха предоставени на дизайнерите от Sofia Green Fashion Days, които изработиха от тях модна колекция „Детокс на гардероба: Втори живот“. Тя ще бъде представена на събитие при свободен вход на 26 ноември от 19 часа в зала 6А на НДК.

Европейската седмица за намаляване на отпадъците насърчава широк кръг от институции и организации да обединят усилия през последната седмица на ноември, за да реализират едновременно различни действия, насочени към намаляване на отпадъците и повишаване на информираността на гражданите за значението на тази дейност.

Музика, която достига до теб леко, възприемаш непосредствено и й позволяваш – тя е толкова красива – да уседне дълбоко. Мечтаем всички наши преживявания да са такива! Постигат го Теодосий Спасов, Иван Шопов и приятели в албума InFusion („Вливане“). „Събра ни приятелството, любовта към тези прекрасни тонове, към музиката, която имахме да споделим. Безкрайно съм благодарен на съдбата и на обстоятелствата, че се докосвам до възможността да работя с толкова огромен талант и човек.“ – казва две години след появата на искрата за проекта Иван Шопов. Теодосий Спасов извежда духовното преживяване: „Събраха ни времето, пространството, това, че се срещнахме в България, в Европа, на Земята. Тук се засякоха нашите пребивавания.“ Албумът InFusion е реализиран с приятели от цял свят – Димитър Бодуров, Ерик Трюфа и Гжех Пьотровски са имената на само някои от тях. Концертната му премиера ще бъде на 24 ноември от 20 ч. в „Пространство 108“ на ул. „Раковски“ № 108.

От зараждането на проекта до реализацията на албума минават две години на извличане на есенцията, както разказва Теодосий Спасов: „Когато работя с групи, обичам след като материалът се концентрира и дойде екстрактът, след като всичко добие конкретен вид, без пълнеж, тогава да вляза в студио и да запиша албума.“ Някои записи са направени на живо – чуваме пианото на Димитър Бодуров от първото представяне на проекта на живо – на фестивала Wake Up. „Това е свободна форма на съществуване и измисляне на музика по всякакви възможни начини.“ – обяснява Иван Шопов.

Снимка: Цветан Игнатовски

Инструментът на Теодосий Спасов е поставен в по-различна звукова среда – той е като продължение на кавала, като кавала от бъдещето. До тук Теодосий Спасов стига, доверил се на таланта на Иван Шопов: „Това се дължи може би и на състоянието, в което съм изпаднал, когато Иван е предложил неговото решение, груув, хармония, формат и аз съм записал партията. Ние говорихме, споделяхме си и така се родиха пиеса след пиеса, които се дължат и на неговата палитра. Той е професионален художник и третира музиката чисто визуално. Това и мен много ме екзалтира – когато видя друг подход към музиката, а не конвенционалния, установен подход на композиране и в правенето на музика. Слава Богу, че сме XXI в. и има нови технологии, които провокират цялото човечество.“

Визуален артист, създаващ проект, който съчетава творчеството на толкова много музиканти, Иван Шопов се доверява на вътрешния си усет: „Работейки върху толкова отговорна задача с толкова големи таланти и толкова красиви записи, разчитах много на интуицията си. Това, че съм художник, ми помага да търся звукови решения. Нямам музикално образование, което да подплътява вземането на ритмични и хармонични решения. Всичко идва от дълбока любов към музиката, от меломанство и от спокойствие. Без ентусиазма и енергията на Теодосий нямаше как да се случи толкова красиво нещо, защото той зарежда всеки един запис с огромна топлина. Като влезем в студиото и знаем, че ще работим, спира времето, започват други неща да те вълнуват, нищо от човешките проблеми не е налице, и влизаш в едно състояние, което те води до тези звукозаписи.“

Още обложката на албума ни кани да се разтворим в нейния морски пейзаж, да пристъпим в безбрежието… Когато албумът е почти готов, Иван Шопов го изпраща на Теодосий Спасов с молба за предложение за обложката: „Буквално две минути по-късно той ми върна снимка на два океана, които се срещат, но не се смесват. Тогава Лора Шопова, която познава известния въздушен фотограф Александър Иванов, се обърна към него дали няма снимка на подобен феномен от България. И до пет минути той ни бе изпратил тази снимка на вливането на р. Велека в Черно море и ни дари кадъра, за което сме му много благодарни. Оформлението е на Fontfabric, които изработиха специалния фонт и визуалната идентичност.“

Пътят е дълъг и хубав и е извървян с приятели и съмишленици, което го прави приятен и лек. В албума участват музиканти от цял свят.

Теодосий Спасов представя:

Мино Синелу (перкусии) е от Мартиника, живее в Ню Йорк и Париж. 17-годишен, е поканен от Майлс Дейвис в групата му, а после го виждаме в Weather Report на Джо Завинул, при Хърби Хенкок и Стинг. Може би той е магьосникът на триангела. Той също и пее, обича да смесва интонации от Мартиника.

Рут Майер (вокали) от Осло, Норвегия, е природно явление с глас от пет октави, отказала се вече от стандартните знания по вокално майсторство. Търсейки корените на северното пеене, тя снима музикални видеа сред природата – в северни гори и край езера.

Гжех Пьотровски (саксофон) е един от най-здравите стълбове в съвременната полска джаз музика. Много атрактивен, свирил е няколко пъти в България. Последното ни свирене бе във Варшавската опера – на сцената бяхме 250 души, а в залата – 2000. Билетите се разпродадоха за три дни. Много търсеща личност!

Димитър Бодуров (пиано) е наша българска гордост, пианист, завършил „Джаз композиция“ в Ротердам. Живее от над 12 години в Холандия. Присъства много стабилно в нашата продукция. Има афинитет към електронната музика и много я разбира.

Иван Шопов представя:

Ерик Трюфа (тромпет) дълги години работи в посока на смесване на електронна музика с джаз. Познаваме се и лично от негово участие в София. На следващия ден имахме възможност да направим импровизиран джемсешън. Той много обича българската музика и нашия фолклор. С голяма радост се включи в проекта.

С певиците от „Авигея“ (вокали) през 2017 г. издадохме албума „Канатица“. Направили сме доста музика заедно. Тук те се включват с вокално изпълнение без думи, много добре подкрепящо албума и неговата посока.

В Канада откриваме Мерлин Еторе (перкусии) – много интересен барабанист и перкусионист, който сега живее в Берлин и работи на експерименталната сцена, свири с големите имена в жанра.

Иван Андреев (барабани) е мой много стар приятел, с него сме свирили навремето по клубове дръмендбейс на живо. От доста години искам да направя нещо с него и сега успяхме.

ASA (програминг) е мой познат от Великобритания – млад, но много нашумял в електронната музика, записва за големи лейбъли и прави музика, която в Лондон и по света много се цени.

Как богатите звуци, записани за InFusion, стават една музика обяснява Иван Шопов: „С много старание, търпение и любов към звука, за да могат да съществуват заедно без да си пречат и без да имат претенция кой е по-важен. Всичко е важно в хубавата музика и това беше моята мотивация да работя по звука на този албум – всичко да звучи натурално.“

На концерта за премиерата на албума на 24 ноември от 20 ч. в „Пространство 108“ на ул. „Раковски“ № 108 ще свирят Теодосий Спасов, Иван Шопов и Димитър Бодуров. Събитието ще е с участието на певиците от „Авигея“. Тогава меломаните за първи път ще могат да закупят диска, а в края на зимата албумът ще излезе на 180-грамов бял винил и тогава ще има нови изненади, обещават авторите.

• Интервюто на Светослав Николов с Теодосий Спасов и Иван Шопов можете да чуете чрез бутона „Аудио“.

Дата на издаване: 24 ноември 2018 г. от Etheraudio Records

С художничката Ода Жон ви срещнахме в нашия ефир в края на месец август по повод нейния пътуващ скулптурен проект „Прегръдката“. Първата спирка от пътешествието на работата, вдъхновена от „Пиета“ на Микеланджело, беше с. Варвара на Черно море. След това скулптурата беше показана в сюрреалистичната обстановка на каолоновата кариера във Ветово край Русе, а до края на този месец може да се види в началото на Вазовата екопътека в с. Заселе до Своге. Мястото изпълва сетивата с красивата си природа и спиращата дъха панорамна гледка.

По пътя към близостта със скулптурата на Ода Жон „Прегръдката“

„Прегръдката“ посрещаме на 1 декември в София, а нейният временен дом през последния месец от годината ще бъде парк-музей „Врана“. „Той има една специална атмосфера, има нещо много поетично във въздуха, има дървета, които като че ли не са просто растения, това е една съвсем различна светлина, напълно нова ситуация. Радвам се, че „Прегръдката“ ще бъде по-наблизо и по-достъпна за хората, които имат желание да я видят, защото вероятно някои от местата досега са били голямо предизвикателство. Сега може би повече хора ще могат да я открият за себе си.“ – казва Ода Жон в интервю за Джаз ФМ радио.

Скулптурата „Прегръдката“ в с. Ветово край Русе. Фотография: Виктор Попов

Това няма да бъде единственият ни досег до изкуството на художничката в следващите седмици. Днес от 18 ч. в Националната художествена галерия се открива ретроспективната й изложба „Сърцевина“, която ще продължи до 13 януари следващата година. Ода Жон споделя, че много от изборите в живота си прави по чувство, подсъзнателно. Така е избрала и заглавието на изложбата „Сърцевина“. То съчетава в себе си думите „вина“ и „сърце“, извеждайки на преден план центъра, ядрото.

Подготовката за изложбата е продължила повече от година, а кураторската работа е поверена на Надежда Джакова. Събитието се организира със съдействието на парижката галерия „Темплон“ и е под патронажа на Френския институт в България. В екипа по проекта участват Елена Филипчева и Краси Генова. „Сърцевина“ събира около 50 работи – живопис и акварели от различни колекции в Европа – частни или музейни. Картините са създадени през последните 20 г. и никога досега не са показвани заедно в този вид, в който ще ги видим.

Ода Жон се ражда като Михаела Дановска през 1979 г. в София. На 18-годишна възраст заминава да учи в Художествената академия в Дюселдорф, Германия. През 2003 г. завършва в класа на големия художник Йорг Имендорф, който впоследствие става неин съпруг. Той й дава творческия псевдоним Ода Жон, съчетаващ старата немската дума за „съкровище“, и френската дума „жълто“. През последните 10 г. художничката живее и работи в Париж, като е представлявана от известната френска галерия „Темплон“. Нейни творби са показвани на десетки изложби в Европа и са част от международни музеи и лични колекции. Мястото, където създава своите произведения, Ода описва така: „Ателието ми е едно съвсем малко пространство, пълно със светлина, с бял под, бели стени и един голям прозорец. Едно много тихо място в центъра на Париж близо до „Сен-Жермен“. Чувствам се като в един мехур, в който много добре може да се мечтае. Много добре мога да си представям неща и така леко да политам. Много обичам това малко пространство, което като че ли няма граници. Като че ли стените се отварят по някое време. Когато картините са в напреднал стадий, се губи чувството за големина. Така бих описала ателието си – едно малко, топло, светло, много тихо място.“

Споделени мисли от Ода Жон за нейните картини - темите, символите и образите, които често присъстват в тях:

За мен е много важно, когато един човек се срещне с картината или тя с него, да се получи нещо между тях двамата. Това, което се получи, да не е нещо задължително, нещо, в което има някакво очакване, някаква рецепта. Ако нещо докосне човека и то е лично, това е едно от най-хубавите неща, които си представям. Затова рядко слагам заглавия на картините си. По-скоро им давам имена като на деца, но ми е трудно. Мисля, че всичко, което трябва да се каже, трябва да се случи на платното.

Когато рисувам, аз никога не мисля за себе си. Аз се потапям в това, което правя и нямам дистанция.

„Раждането за мен не е само веднъж. Аз не вярвам, че ние се раждаме тук веднъж. В този момент, когато си отворим очите рано сутрин, не се ли раждаме пак? Всеки ден е един такъв подарък и това е да имаме този миг, да имаме този ден – за мен това е нещо изключително. Като че ли не го приемам за даденост, а сякаш е вид изненада. Изненадвам се от много неща. Не намирам, че всичко е нормално. Намирам, че всичко е пълно с чудеса и то в най-тъмния момент, където нямаме това слънце, което ни грее сега и на което съм толкова благодарна на този етап от живота ми. Няма светлина без да има сянка. Не мисля, че двете могат да се делят. Те си принадлежат. Това ме интересува. Не обичам да си затварям очите. Цялостно ме интересува момента, когато очите се отворят. Интересува ме сутринта, интересува ме началото. Интересува ме трансформацията.

Интересува ме това, което е отвътре. Интересуват ме много неща, за които няма визии. Аз не търся илюстрация в никакъв случай. Много ме интересува сърцевината на сърцето. Интересува ме отвътре, от какво сме създадени, каква е материята, в която се намираме, която ни държи тук. Често в моите картини има органи, има сърца, но сърцето за мен е като символ на душата.

Воалът е един елемент, който се появява в картините ми. Честно казано аз никога не го търся. Той просто се появява. Всичките ми картини започват без рисунка, без план и накрая, когато картината е готова, аз съм пред нея като един наблюдател. Знам, че аз съм я направила, но тя се случва на някакво друго ниво. Мисля, че воалът пак е свързан с душата, с това, което присъства – хем е невидимо, хем го усещаме. То пази, но и сближава и по същия начин отделя едната реалност от другата.

Няколко дни след откриването на ретроспективната изложба на Ода Жон „Сърцевина“ в Националната художествена галерия, на 1 декември пак там ще бъде показан документалният филм „Коя е Ода Жон“ на режисьорката Камила Пфефер. Ода определя срещата си с нея като „изненада“ и „подарък от съдбата“. Камила е имала конкретна идея как да направи филма, но Ода е била скептична първоначално и няколко пъти е отказвала да участва в проекта преди все пак двете да решат да опитат. През 2016 г. лентата беше бурно аплодирана от публиката на един от най-престижните европейски кино фестивали - „Берлинале“.

Цялото интервю на Таня Иванова с Ода Жон може да чуете чрез бутона „Аудио“.

Музикантите са съавтори на пиесите, реагират на случващото се в средата около тях и се събират в посоката, която водачът задава – Васил Хаджигрудев единствен у нас използва похвата на символното дирижиране в сформирания от него „Хаджиоркестър“. Репертоарът е от стари градски песни, които творците пресъздават в атмосфера на осмислена свобода. В разширен състав формацията ще запише на видео свой концерт утре от 19 ч. в Литературен клуб „Перото“ в НДК. Проектът се осъществява с подкрепата на програма „Дебюти“ на Национален фонд „Култура“.

Със символното дирижиране музикантите не са интерпретатори и посредници на музиката, а са самата музика. „Реално конкретният музикален материал е лист с мелодия и акорди. Аз им подавам знаци с ръце, които музикално означават различни неща, но те са свободни да ги интерпретират по начин, по който решат. Те са също толкова композитори на момента, колкото и аз, дори в по-голяма степен. Не мога да им кажа кои ноти да използват, в какъв стил, как да интерпретират – това е тяхно решение.“ – разказва за спецификата на похвата Васил Хаджигрудев.

На концерта за записа утре музиката ще се сътворява на момента от оркестър от 11 души с диригент Васил Хаджигрудев: Любо Цанев – пиано, Тодор Бакърджиев – тромпет, Стефан Здравевски – алт саксофон, Арнау Гарофе – тенор саксофон, Живко Василев – кавал, Стефан Горанов – барабани, Стоил Иванов – перкусии, Александър Логозаров и Димитър Благоев – китара, Борислав Илиев – тамбура, Светлин Стайков – контрабас.

Основа на раждането на музиката в активен контакт със средата са старите градски песни. „Седем години живях в различни държави и винаги съм се занимавал със свободно композиране и импровизационна музика. Тук ми липсваше това и реших да направя проект с повече хора. Дадох си сметка, че може би тази музика е твърде абстрактна. Затова реших да комбинирам с традиционното – старата градска песен. Така че свирим стари градски песни, съвсем леко аранжирани, и използваме похвата на символното дирижиране.“ – разказва лидерът Васил Хаджигрудев.

Сред популярните преди десетилетия песни, които сега чуваме наново, са „Твоите очи“ от Йосиф Цанков, „В малката сладкарница“ на Надя Сотирова, „Белокаменна чешма“ и „Вечна тайна е любовта“ на Аспарух Лешников, „Славейче тъжно пропя“ на Алберт Пинкас.

Вече подготвили голям репертоар и желаещи да документират постигнатото досега, за да насърчат последователи, музикантите решават, че не албум, а видеозапис на концерт ще е най-добрият начин за запазване на тяхната необикновена музика на осмислената свобода. И за връщане на сцената на образци от нашата колективна памет: „Надявам се и други музиканти да се вдъхновят и да започнат да смесват различни стилове с импровизация и с пиеси от историята на българската музика. Много е важно да имаме културна памет. Тези песни ми носят дълбочина и смисъл. Те отварят съзнанието ти, че през 20-те и 30-те години у нас е имало богат музикален живот и той е бил интересен. Това ме обогатява и ми носи надежда.“

Тази музика идва със своето специфично звучене – тя е създадена в уважение към самата нея и е предназначена за връзка с публиката – без преднамереност и самоцелност. Така тя ни учи да живеем във времето си и да сме в непрекъснат контакт с нашата средата, да реагираме адекватно на това, което се случва в нея. И тъй като това е в основата на диригентския подход на Васил Хаджигрудев, чрез него и съмишлениците му тази музика идва у дома.

Интервюто на Светослав Николов с Васил Хаджигрудев от предаването „Джаз ден“ на 20 ноември можете да чуете чрез бутона „Аудио“.

Не да извървим, а да изтанцуваме житейския си път, ни предлага Тито Пуенте младши. В навечерието на първия си концерт у нас синът на великия Тито Пуенте разказа в ефира на Джаз ФМ за наследството на баща си, което той усърдно популяризира. Това ще се случи и на концерта в „София лайв клуб“ в съботната вечер, когато Тито Пуенте младши ще е на сцената с разширен състав на „Тумбаито“. „Баща ми направи афроамериканската музика танцувална. Досега не съм бил на концерт с негови песни, на който да съм видял седнали хора.“ – казва синът на легендата. Какво цени той в музиката на баща си? „Харесва ми обемният бигбендов звук с мощен брас и с корени в джаза. Аранжиментите са оригинални и неповторими, със собствен характерен облик. Стилът му беше уникален, дълбок и изящен.“

• Чрез бутона „Аудио“ можете да чуете интервюто ни с Тито Пуенте младши, както и с Калин Вельов и Мартин Ташев от „Тумбаито“.
• Интервюто в оригинал можете да чуете на англоезичната версия на сайта ни тук.

Когато свирите, се усмихвате. Какво в музиката Ви прави щастлив и Ви дава радост?
Духът на баща ми – Тито Пуенте – ярък посланик на латиноамериканската музика по целия свят. През последните 20 години да изпълнявам неговата музика ми носи истинска радост. Той си отиде от нашия свят преди 19, близо 20 години. И на мен ми е толкова приятно за първи път в България да ви срещна лично с неговата музика. Вълнувам се!

Какво обичате в неговата музика?
Харесва ми обемният бигбендов звук с мощен брас и с корени в джаза. Той прави афрокубинската музика танцувална. Хората обичат да танцуват, когато слушат неговата музика. Аранжиментите са оригинални и неповторими, със собствен характерен облик. Много ми харесват! Когато баща ми пишеше музика, в нея вкарваше силен брас – саксофони, тромпети и тромбони. Стилът му беше уникален, дълбок и изящен.

Вие сте специалист по ритъма – как ритъмът на музиката определя ритъма на живота Ви?
Всички носим туптящи сърца в гърдите си. А моето пулсира в насечен ритъм. Разнасям афрокубинското звучене, конгите и бонгото из целия свят – и ето ме тук – в България. Това е специален момент! Много се вълнувам!

Какво от латино музиката – настроението и посланието й – е добре да вземем в живота си?
Афрокубинската музика е с нас от векове. Конгите винаги задават ритъма на живота, носят удоволствие, карат те да танцуваш. Все още не съм бил на концерт, на който публиката просто да седи – всички скачат и танцуват на музиката на Тито Пуенте. Баща ми насити музиката си със звученето на Ню Йорк, с бигбендов суинг. Той остави на света завета „Танцувайте мамбо!“

Не да извървиш, а да изтанцуваш житейския си път.
Точно така!

Какво баща Ви Ви остави в наследство в личен план?
Той ме научи да се обграждам с творчески личности, за да бъда креативен самият аз. Така че винаги около мен има много музиканти и с нетърпение очаквам репетицията сега, която съм сигурен, че ще е много интересна. Имам син – Тито Пуенте младши младши – Тито Пуенте Трети – надявам се да продължи делото на дядо си и да стане перкусионист. Той е едва на 10 години, но се надявам да остави името си в историята на музиката и да продължи наследството – да е истински Антъни Пуенте младши. Тито Пуенте Трети! Надявам се да остави следа, също като мен – аз се стремя наследството на баща ми да остане живо за дълго занапред.

На какви песни ще танцуваме на концерта утре?
Това са аранжименти на класически пиеси от 50-те, които звучат все едно че са написани днес. Всички песни са динамични, няма да искате да седнете и за миг. Всички ще танцувате ча-ча, румба и мамбо цяла нощ!

В „Джаз истории“ разказва Недко Трошанов:
- Първият държавен бигбенд свири през 1957 г. в Сатиричния театър.
- Димитър Ганев създава септет „София“.
- През 1960 г. се сбъдва мечтата на джаз общността – създаден е пълноценен държавен бигбенд – Естрадният оркестър на Българското радио и телевизия

В Сатиричния театър свири първият държавен бигбенд

През 1957 г. се създаде Сатиричният театър, към който бе сформиран бигбенд – първият държавен. Естрадният оркестър на Българското радио и телевизия бе вторият такъв състав, но той бе основан през 1960 г. Музикантите бяхме долу в кошарата като театрален оркестър – четири тромпета, три тромбона и четири саксофона. Концертмайстор бе Сашо Николов – с цигулката си той поднасяше по-лирични изпълнения. Тромпетисти бяха Любомир Оджаков, Стоян Малчев, Петър Папанчев и Точно Русев. Тончо Русев, който беше класически музикант, сега навлизаше в тази музика. Тромбони бяхме с Илия Ненов и Георги Богданов. Саксофони бяха Георги Ганев, Сашо Шопов, Ваньо Мондов и Мишо Соколов. Бас беше Никола Кюлджиев и пак на пианото бе Вили Казасян. Барабанистът беше по-възрастен от нас. Диригент бе Бенцион Елиезер – един много вещ музикант, добър композитор.

Боян Дановски, освен режисьор, бе и директор на театъра. Стефан Сърчаджиев беше главен режисьор, Гриша Островски също бе режисьор. Тогава имаше много блестящи комедийни актьори – Енчо Багаров, Саркиз Мохебян, Георги Парцалев. От Народния театър идваха Георги Раданов, Пенчо Петров. От по-младите – Никола Анастасов, Вели Чаушев, Митко Манчев. Тогава Сатиричният театър имаше огромен успех, защото народът бе зажаднял за нещо по-различно от сериозното. Макар че това също не е несериозно. Пишеха се ревюта, като мюзикъли, главно от Петър Ступел; Бенцион Елиезер – също. Разкошни шлагери се създаваха. Леа Иванова пееше в тези ревюта. „12-те стола“, „Златният телец“, „Баня“ от Маяковски бяха прекрасни постановки. До ден-днешен не знам такива спектакли да са поставяни някъде другаде. Този оркестър като бигбенд просъществува до 1960 г., когато се създаде оркестърът при Българското радио и телевизия.

Септет „София“ на Димитър Ганев печели Второто общобългарско състезание за майстори на естрадното изкуство

След като приключихме с бирхале „България“, Димитър Ганев създаде септет „София“ с Морис Аладжем, Тончо Русев, Димитър Ганев и аз като духачи, Райчо Любенов – пианист, барабанистът Петър Славов, който по-късно бе една от основите на ФСБ. Тогава още китарата не беше модерен инструмент. По-късно при нас в „Балкантон“ дойде Зоран Ранчев. Кольо Кюлджиев беше басистът. Изпълнявахме малки пиеси. Станахме лауреати на провелото се в зала „България“ Второ общобългарско състезание за майстори на естрадното изкуство. Предполагам, че спечелихме, защото освен „леката“ музика, Морис Аладжем направи аранжимент на „Ганкино хоро“. Аз изсвирих една пиеса за тромбон – „Влюбеният жабок“, която беше много интересна за публиката.

През 1960 г. се сбъдва мечтата на джаз музикантите – към Радиото да бъде създаден пълноценен държавен бигбенд

Цялото джазово общество мечтаехме да има държавен бигбенд. Както винаги, обикновено закъснявахме. Карел Влах бе създал в Прага известния в цяла Европа бигбенд, който през 1957 г. гостува в България – посрещнахме го в Русе. В Бърно Густав Бром също имаше много хубав оркестър. Чехите са много стара музикална нация, особено с духачите са факири. В Белград работеше Воислав Симич. В Букурещ беше Силие Динику. Да не говорим за СССР, където имаше много такива оркестри – ще посоча само Олег Лундстрем и Ванщайн в Ленинград. Олег Лундстрем също гостува у нас. Оркестърът на Леонид Отьосов беше малко по-голям – той беше с щрайх, не толкова джазов, повече за лека музика. Така че ние закъснявахме и, слава Богу, че най-после и тук създадохме държавен бигбенд.

През есента на 1960 г. след дълги усилия най-после се реши да се сформира бигбенд към Българското национално радио. До края на сезона бях в оркестъра на Сатиричния театър. Тримата тромбонисти отидхме в радиото, от тромпетистите – Тончо Русев, от саксофонистите – Георги Ганев, и китаристът Християн Платов. Тъй като радиото нямаше достатъчно щатни бройки за музикантите, бяхме разпръснати – част от нас бяха към радиото, а други – към „Балкантон“ – то беше известно предприятие с големи възможности. Не всички ни назначиха на музикантски щатове – аз например бях на длъжност „тапицер“, но това беше само проформа. За репетициите радиото наемаше най-различни помещения, защото не можеха да ни осигурят зала, в която да работим.

Диригент първо беше Жул Леви, не след дълго на негово място дойде Емил Георгиев. Най-сетне почувствахме облекчение, че сме си на мястото. Там сме тримата от Сатиричния театър – Илия Ненов, Георги Богданов и аз. Щатът беше за четири тромбона, четири тромпета, пет саксофона и т.н., така че трябваше да назначим още един в нашата група. По това време Консерваторията бе завършил Михран Берберян. Той бе участвал на Московския фестивал за майстори-инструменталисти и бе спечелил медал. Много добър, чудесен инструменталист! Но по разпределение той трябваше да замине в Русенската опера. За да му запазим мястото в бигбенда, назначихме Борис Денов – също много добър инструменталист, който повече го влечеше сериозната, класическата музика. Той изкара една година в бигбенда и през 1961 г. си размениха местата – Михран се върна от Русе, а Борис Денов – отиде там и си застана на мястото, което желаеше.

Няколко години по-късно с ритмус от оркестър „Балкантон“ Недко Трошанов и Михран Берберян са отново заедно и записват партиите на четири тромбона в пиесата „Котешки разговор“

С Михран имаме пиеса – „Котешки разговор“, която Морис Аладжем аранжира, и в нея солирахме двамата последователно. Тя беше за четири тромбона, но с Михран я записхме двамата с наслагване. Тогава нямаше широка лента. На тясна лента Борето Ангелов – много вещ рижесьор в радиото, успяхме да я запишем с наслагване. Първо свирим двата гласа, после – другите два. Стана много хубава, приятна джаз пиеса. Това вече беше джаз, защото имаше тема с импровизации.

Връщаме се към първите дни от съществуването на Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия

В началото свирехме основно пиеси, вадени от плочи и преаранжирани от наши музиканти като известния пианист и композитор Борис Ненков, който беше доста по-възрастен от нас, Емил Георгиев… Морис Аладжем беше вече много вещ в тази област. Той беше колос в тази музика, правеше такива хубави аранжименти, написа и една пиеса по подобие на Four Brothers на Джими Джуфри. С бигбенда през 1962 г. бяхме българската делегация на Младежкия фестивал с Хелзинки. Там се срещнахме с много други музиканти. Емил Георгиев вече не беше диригент, Милчо Левиев още не беше дошъл. Бяха ни казали, че от Пловдив ще дойде едно момче. Ние го зачакахме, но то не дойде за фестивала и затова там отидохме с диригент Димитър Ганев. В Хелзинки станахме лауреати – свирехме извадени от плочи пиеси, много хубави и интересни. Морис Аладжем направи силно впечатление с тази пиеса, която е за четири саксофона – тя е оригинална композиция, но бе подобна на Four Brothers. На фестивала имаше агент на колежа „Бъркли“ и поканиха Морис да отиде да учи там. Бях свидетел на този разговор. Но къде ти по това време… Като се върнахме, Милчо Левиев пое оркестъра.

Емил Георгиев е уволнен за своето застъпничество за музиката

Емил Георгиев се интересуваше от тази музика и пое добре оркестъра от Жул Леви, като направи много хубави пиеси. Но в Деня на радиото през 1962 г. ние, като официален оркестър на държавата, бяхме поканени да изнесем концерт в зала „България“. Изсвирихме инструменталните си пиеси – тогава такива композиции все още се слушаха и бигбендовата беше известна музикална форма. Дойде време да пее Леа Иванова. Но няма микрофон за певицата… Отпред имаше само един общ. Тогава техниката на озвучаване у нас бе абсолютно непозната територия. Емил Георгиев настоя за микрофон за певицата, но те отказаха – нали вече на сцената имало един. Той обаче си беше човек на място и каза, че не може да продължи, защото никой няма да чуе вокалистката, когато гръмнат 15 инструмента, от които повечето – духови. „Не, ще продължиш! Давай, давай!“ – му казаха те. Но той твърдо отказа. Тогава за първи път в историята на радиото имаше тишина в ефир – 20 – 25 минути. След този случай го уволниха дисциплинарно, че не се е подчинил. Как да се подчини?! Леа Иванова отпред, а никой да не я чуе. Много прав беше човекът! Но такава беше практиката тогава. Много по-късно започнахме да се учим на озвучаване.

ЕОБРТ с Милчо Левиев начело

Той е изключително талантлив – всички знаем това. Нямаше опита на Емил Георгиев, но талантът си е талант. Бързо се ориентира и започна да пише музика. „Блус в 9“ – много хубава пиеса – беше първата под негово диригентство. Той внесе една нова звучност със своите виждания. Така тръгна много напред. Но част от музикантите от бигбенда през есента на 1962 г. направихме оркестър „Балкантон“.

• Разказът на Недко Трошанов можете да чуете чрез бутона „Аудио“.
• В следващото издание на „Джаз истории“ с Недко Трошанов ще научите за славните години на оркестър „Балкантон“.
• Към първото издание на „Джаз истории“ с Недко Трошанов можете да се върнете тук.
• „Джаз истории“ се излъчва по Джаз ФМ в петък от 22 ч. с повторение в неделя от 14 ч.
• Своите спомени за миналото на джаза у нас можете да ни разкажете на istorii@jazzfm.bg.

На снимката: оркестърът на Държавния сатиричен театър в по-късен етап от своето съществуване. Снимката е предоставена от Държавния сатиричен театър.

В организирания от Джаз ФМ Павилион за музика и книгив „Читалнята“ в Градската градина в София през цялата седмица в „Джаз ден“ от 8 до 10 ч.:
- писатели и музиканти представят своите нови творби и книги, които предстои да излязат,
- отбелязваме актуалното на книжния пазар,
- музиканти споделят своето изкуство и любимата си литература,
- говорим как книгите изграждат общност и събират колективното ни знание.

Инициативата ни се провежда с подкрепата на Costa Coffee и подпомага „Читалнята“ в събирането до края на годината на 2019 тома литература, които ще бъдат изпратени до регионални и читалищни библиотеки в цялата страна.

Очакваме ви с вашите дарения в принос към кампанията.

Всеки ще получи абонаментна карта за „Читалнята“ и талон за намаление от кафетерии Costa Coffee и мебели MobilaDalin.

На първия за деня дарител ще подарим брандирана чаша от Costa Coffee.

Първите четирима за деня, които предоставят 3 или повече книги, получават пакет кафе от Costa Coffee. Дарения се приемат от 10 до 20 ч. – обичайното работно време на „Читалнята“.

Събитието във фейсбук можете да следите тук.

До всички вече проведени интервюта можете да стигнете чрез бутона „Аудио“.

В понеделник:

Дългогодишният ръководител на оркестър „София“ и член на прочути формации Димитър Симеонов разказа за джаз живота в столицата в продължение на десетилетия и подари с автограф „На софиянци – с уважение и любов“ своята автобиография „Живея за музиката“.

Александър Шпатов от „Сдружение за градски читални“ и създател на „Читалнята“ разказа как книгите създават общност.

Любомир Попйорданов представи концерта довечера със специално написана музика в памет на загиналите български алпинисти. Събитието е от 18:45 ч. в Първо студио на БНР и ще започне с прожекция на филм от поредицата „bTV Репортерите“. Той внесе книгата на Людмил Янков „Върхове и хора“.

Спаска Тарандова от фондация „Глобални библиотеки“ разказа за предизвикателствата, пред които са изправени културните институти, и как общността и неправителственият сектор помагат в решаването на проблемите.

В присъствието на композитора Росалин Наков чухме новите му песни по стихове на Ангел Симеонов, изпети от Орлин Горанов. Това бе премиерата на „Бяла приказка“ в навечерието на коледните и новогодишните празници. По-късно тази седмица Росалин Наков ще внесе във фонда на кампанията стихосбирката на Ангел Симеонов с превърнатите в песни стихове, която до дни излиза на пазара.

Във вторник:

Писателката Цвета Белчева и художничката Радостина Пенева ще споделят как „Тялото говори“ помага на децата да се научат как да се грижат за своето здраве.

Елена Алексиева ще ни разкаже за премиерата на „Свети вълк“, която ще се състои в четвъртък в минна галерия в Перник.

С Георги Тошев ще се върнем към премиерата в присъствието на Соня Йончева на филма му за прочутата ни певица „Соня Йончева. Sempre Libera“ на 26 ноември от 19 ч. в кино „Люмиер Lidl“ и ще дари свои книги.

Теодора Димова ще ни срещне с новата си книга „Зова овцете си по име“.

В сряда:

Часове преди премиерата ще ни гостува Стефан Стефанов с „Орисия“ за съдбата на българския народ.

Очакваме в студиото Орлин Горанов с неговата книга със спомени „Да започнем отначало“.

Ще слушаме музика от новия албум на „Оратница“ – Alter Ethno, който в петък ще бъде за първи път изпълнен на живо. Християн Георгиев и Георги Маринов – Хорхе ще прочетат откъси от свои любими книги, които ще подарят на кампанията.

В четвъртък:

Повече за здравословното хранене и алтернативите, които природата ни дава, ще научим от разговора с Борислава Илиева.

Калин Жечев ще представи новия албум на Джаз формация „София“, на пиесите в който той е основен автор. Colors ще слушаме същата вечер премиерно на живо.

Владислав Христов ще влезе в мобилното ни студио със съставения от него първи учебник по хайку на български, както и с неговите книги с поезия.

В петък:

Излиза албумът Swingception на Baz Limited с участието на Цвети Чендова, която ще е в студиото с Бастиен Гаизне. Само часове по-късно те ще излязат отново пред столичната публика, а на 1 декември ще открият ново пространство за изкуство в София.

В навечерието на излизането на книгата „Жажда“ на Захари Карабашлиев авторът ще е в студиото, за да ни я представи предпремиерно и да дари свои предходни творби на кампанията.

Петър Ванев е „Пътешественикът на дълги разстояния“ преди срещата с публиката на „Дните на предизвикателствата“ в началото на следващата седмица.

Френският пианист Армел Дюпа се завръща за три концерта в България. Първият от тях ще се проведе утре в Target Club в Бургас. В четвъртък е срещата на „Камерна сцена Пловдив“, а в петък ще слушаме музиканта в Първо студио на БНР. Специален гост ще бъде вокалистът Петър Салчев, а програмата е наречена Sound of Paris. Организаторите я описват като „елегантна смесица от класически френски теми и авторска музика“ и допълват, че тя е създадена с мисъл за публиката извън Франция.

Армел Дюпа направи силно впечатление още с първото си гостуване у нас, което беше през 2016 г. на „Пловдив джаз фест“. Тогава пианистът беше част от групата на тромбониста Георги Корназов за представяне на проекта му „Величието на Кени Уилър“. Година по-късно Дюпа изнесе няколко концерта у нас в трио с Петър Салчев и Георги Корназов.

Армел Дюпа: музикален свят, обединяващ ехото на спомените и красотата на мига

Дебютния си солов албум Армел издава през 2015 г. В Upriver той търси пресечната точка между любовта си към пианото и желанието да експериментира с електронния саунд. Композициите в Upriver френският музикант коментира така в ефира на Джаз ФМ радио:

„Това не е външна музика, това е вътрешна музика, която слушаш със слушалки. Това не е музика за парти. Този албум е свързан с любовни истории, с онова, което бях преживял през изминалите десет години. Така че дискът е едно резюме, едно обобщение на този период. За мен беше много важно да приключа тези десет години с албум, за да мога да продължа напред.“

Музиката като съкровено споделяне в новия албум на Армел Дюпа A Night Walk

В края на 2017 г. Дюпа издаде втория си албум – A Night Walk. Той е записан с първото официално трио на пианиста, в което свирят барабанистът Матю Пино и басистът Кени Руби. Както Upriver, така и A Night Walk продължава да ни среща с богатия вътрешен свят на френския музикант, разказвайки ни за живота и преживяванията му. Разликата от предишното заглавие е в по-динамичното и отворено звучене на проекта. Неслучайно Армел казва за A Night Walk:

„Мисля, че това съм си същият аз, но с няколко добавени години на опит, преживявания и напускане на Париж. През последните няколко години в Париж беше трудно, което ме накара да се отворя към външния свят, да не остана затворен в себе си, в моите истории, моите любовни преживявания, така че това е продължението.“

Обединяващото за музиката на Армел Дюпа, независимо в какъв период от живота е създадена или от какъв опит е провокирана, са лекотата и човечността, с които тя звучи. Когато композира, Армел често обича да развива малки, прости идеи и да ги поднася по своя виртуозен начин, разкривайки нови светове пред слушателя и разгръщайки неповторима атмосфера на интимност. Вероятно това е една от причините да определят музиката му като кинематографична.

„Много често казват, че моята музика е кинематографична и това е защото много обичам киното, и много харесвам музиката за филми.“ – казва Дюпа, който вече е имал възможност да работи по няколко саундтрака. Филмът, за който би написал музика, обобщава така: „Филм с малко думи, малко, но важни.“

През последните месеци Армел Дюпа се впусна в ново музикално приключение (както сам го определя). Той разработва своя соло пиано проект, който ще бъде издаден като албум през февруари следващата година. Пианистът продължава да свири в различни групи, но основният му фокус е върху малки концерти в частни домове, където има възможност да бъде по-близо до хората, имащи отношение към музиката му. За спецификата на домашните концерти Армел споделя:

„Ти посрещаш гости в своя хол, за да слушат даден музикант, което е нещо много интимно, защото това е твоят дом. Тази интимност среща моята интимност, защото да изпълнявам моята музика е нещо наистина много лично, дори когато някои от композициите не звучат толкова интимно. Всяка пиеса е родена от емоции, от нещо, което съм почувствал. Понякога това усещане може да е романтично, понякога може да е разочароващо или тъжно, или гневно. След концерта имаме още една възможност да общуваме, може да изпием по чаша червено вино заедно и нещата определено не се случват както по време на обикновен концерт. Връзката с публиката не е същата. Когато изнасяш домашен концерт, ти наистина се срещаш със своята публика.“

Снимка: Valérie T. Photos; източник: фейсбук страницата на Армел Дюпа

Приятели от много години, събрани за първи път в този състав от вокалиста на „Тото“ Боби Кимбъл за концерта му в София през 2014 г., сега Ясен Велчев – клавишни, Ивайло Звездомиров – бас, и Стоян Янкулов – Стунджи – барабани и перкусии, са вече постоянно трио – PlaYIS. Причината е в още нещо общо между тях – и тримата са лица на „Ямаха“. Компанията, с личния ангажимент на Томас Капелман („Ямаха мюзик – Европа“) и Валерия Николова („Динакорд – България“), ги подкрепя в издаването на албум и ги свързва с трима китаристи, които са също нейни артисти – Веселин Койчев, Йес Псайла (Малта) и Елвис Станич (Хърватия). И ето, възхитителният албум „7/4“ вече е готов и бе представен на „Варненско лято“, „Аполония“ и Джаз фестивала в Русе, а днес предстои софийската премиера. Ясен, Ивайло и Стоян ни канят от 21 ч. в „София лайв клуб“ при вход свободен, благодарение на спонсора „Ямаха“. На сцената с тях ще бъде един от тримата китаристи, участвали в албума – Елвис Станич.

Близостта между създателите е голяма и дори в интервюто по Джаз ФМ всички, участвали в реализирането на проекта, Стоян Янкулов нарича по малко име или с творческия псевдоним. Теодор Янков и Иван Христов от Vintage Music Studio работят с такава радост, че освен с обичайната роля на хората зад пулта участват в проекта и със своя заряд. Дора Арабаджийска дава идеята глаголът „свиря“ на английски да бъде завършен и продължен с първите букви от имената на музикантите, за да назове името на триото каузата на членовете му: „Ние свирим.“

Заглавието на дебютния албум на PlaYIS също е свързано с конкретното назоваване: „7/4“ е размерът на пиесата. Всичко в „7/4“ на PlaYIS е ясно и естествено, както е протекъл целият творчески процес. Ненотирани, пиесите на Ясен Велчев са изпълнени в аранжименти, в които тримата са съавтори: „С Ивайло и Стунджи нещата не се обясняват. Ние сме като една машина, функционираме заедно. Това изключително улеснява работата. Когато изпратя едно демо, съм сигурен, че като влезем в репетиционната да сглобяваме пиесата, ще се получи веднага. Разбира се, тук присъства индивидуалността на всеки един от нас. Така че композициите са мои, но аранжиментите са общи.“

11-те пиеси в албума са „най-доброто от последните 28 години от творчеството“ на Ясен, както шеговито и мило ги определя той. Някои са свирени от „Акага“, едната е и записана от тях, „Без думи“ единствена е разписана с ноти, като е свирена на живо в различни формации през последните 7 – 8 години.

Лекота на споделяне на творческия заряд чрез създаване на връзка и импровизация изпълва целия албум. В откриващата пиеса Unawares чуваме върховно соло на Ясен, което дори не е било предвидено за нея. Тъй като обаче няма ноти, а само демо, той изсвирва партията на китариста, за да я илюстрира. „Но го записа от раз и се получи толкова хубаво, че го оставихме.“ – казва с усмивка в гласа Стунджи.

„7/4“ дава музикална форма на спонтанната радост на създателите си: „Всички записи станаха с много лекота, с много смях. За три дни записахме целия албум. А това е музика, която иска наслагвания, всичко да бъде изрядно, с много добра хигиена на изпълнение, на звук…“ – безкомпромисен е в изискванията си към крайния резултат Стунджи. Дискът покрива и най-високите стандарти, създаден в атмосфера на приятелска споделеност между музикални ерудити. „Доверието е нещо, което те успокоява и те кара да се чувстваш сигурен и уверен в това, което правиш. Тогава не мисля какво ще изсвирят другите на сцената. Безрезервното доверие един към друг подкрепя музиката и изпълнението е винаги на ниво.“ – отбелязва Ивайло Звездомиров.

В музиката на PlaYIS ясно личи как всеки музикант с интерес слуша другите и с желание споделя в интригуващия диалог възникналите мисли: „Ако го няма човешкият фактор и доверието, ако нямаш какво да си кажеш с тези хора, ако не можеш да се засмееш и да споделиш миговете – на сцената става много по-изсушено.“ – описва това, което никога няма да се случи между тях тримата, Ивайло Звездомиров. Събеседниците са интересни и разговорът със сола е съдържателен: „Много е лесно, когато стабилни музиканти ти акомпанират, когато импровизираш – абсолютно си защитен, зад гърба ти има здрава скала, на която можеш да се облегнеш.“ – описва желанието за общуване Стоян Янкулов.

Всички положителни чувства, които съпътстват създаването на проекта, са подходящо изразени с точния жанров носител: „Фюжънът е слушаем и лесен за възприемане, защото носи позитивен заряд. Той е достъпен до повече хора, а като се заслушаш, не е толкова лека музика, в нея има доста нюанси и всеки меломан може вътре да чуе много неща.“ – обещава Ивайло Звездомиров за миговете на радост, които предстоят със „7/4“. И с продълженията му, за които музикантите и слушателите, така събрани в любов, от сега мечтаем. „Това не е музика, която е създадена, за да съществува, а е дошла в нашите души и сърца и сме я показали на аудиторията. Дълбока е, защото е минала през сърцето.“ – описва въздействието Ясен Велчев.

„7/4“ на PlaYIS топло прегръща своите слушатели – създаден с любов, той става неин символ.

• Интервюто на Светослав Николов с Ясен Велчев, Ивайло Звездомиров и Стоян Янкулов – Стунджи можете да чуете чрез бутона „Аудио“.