Почти две десетилетия след последния албум на Джошуа Редман квартет групата издаде нов проект, наречен Come What May („Да става каквото ще“). Появата му идва след Beyond (2000) и Passage of Time (2001). Формацията е в състав Джошуа Редман (тенор саксофон), Арън Голдбърг (пиано), Рубен Роджърс (бас) и Грегъри Хътчинсън (барабани). Come What May излиза няколко седмици след друго ново заглавие на група в такъв формат и от такава величина - The Secret Between the Shadow and the Soul на Бранфорд Марсалис квартет. Всеки от двата албума има свое специфично звучене, а това, което ги обединява извън очевидните прилики, е голямото удоволствие от досега с музиката в тях.

В интервю за денвърския вестник Westword Джошуа Редман разказва, че в квартета свирят едни от най-любимите му музиканти в света, с които работи от дълги години. Свързват ги приятелство и истинска обич, така че за него това е „идеалната ситуация за правене на музика“. „Когато сте достигнали до това ниво на доверие и емпатия, както в музикален, така и в личен план, това ти позволява да бъдеш напълно отпуснат и свободен; и това са наистина много добри предпоставки за потенциалното получаване на магията.“ – казва саксофонистът.

Той е автор и на седемте пиеси в диска, всяка от които носи разпознаваемия му композиторски и импровизаторски почерк. Редман знае как да дозира настроения, груув и по-лирични моменти, за да постигне максимално въздействие в общуването със слушателя. Come What May е комуникативен албум, който се слуша на един дъх, а зад тази привидна лекота изпъкват виртуозност, мисъл, усет и превъзходен музикален вкус.

Дата на издаване: 29 март 2019 г. от Nonesuch Records

60 години с музика – това е животът на виолиста Валентин Геров и темата на празнична среща за юбилея на 4 април от 19 ч. в камерна зала „България“. Водещ виолист на България, той е участник във възраждането на квартета на цигуларя Димо Димов под името Нов квартет „Димов“ през 2003 г., а днес е доайен на „София квартет“ към Софийската филхармония. През годините страстта му към свободното музициране и приятелството му с джаз музиканти го отвеждат до редица концерти и записи в жанра. „Музиката е моят живот, моят начин на мислене. Аз съм класически музикант, имам афинитет към джаза, по-специално – към свободното музициране. В душата си винаги съм бил голям почитател на джаза. Имам много добри приятели джаз музиканти и цялата тази симбиоза се дължи на тяхното търпение.“ – каза Валентин Геров в интервю по Джаз ФМ. През годините той музицира с Антони Дончев, Румен Тосков – Рупето, Росен Захариев – Роко, Теодосий Спасов, Васил Петров, Живко Петров. Част от тях ще бъдат на сцената на камерна зала „България“ за юбилейния концерт.

С вълшебството на музиката Валентин Геров се среща от дете – докато играе със свой приятел, слуша звуците на цигулката на майка му. Тогава моли майка си да го запише на уроци. Макар първоначалният ентусиазъм бързо да отминава, тя проявява последователност и го насочва към Музикалното училище. „С цигулката обаче не вървеше както трябва – другите свиреха Паганини, Сарасате, а на мен тази музика изобщо не ми беше интересна. Чудех се какво правя тук. В един момент някой ми подсказа, че мога да свиря на виола. Рекох си, че сигурно недобрите цигулари свирят на виола, но я хванах, усетих вибрациите, цялата топлина на звука. Всичко изведнъж се промени.“ – разказва за продължението на своя път Валентин Геров. Той се амбицира, прави училищен концерт с Боян Воденичаров, който впоследствие му става кум, а в Музикалната академия е приет първи в класирането.

В звука ни виолата Валентин Геров открива своя характер и той го насочва към камерното музициране, заради което напуска състава на Софийската филхармония: „Тя не притежава тази доминантност и изразителност на цигулката, нейната прекалена преекспонираност на чувства и на страст, нито пък откровеността на виолончелото, дълбочината, която дава то. При виолата го има усещането за достигането до някакъв предел, но нещо леко ти спира дъха. Тя е олицетворение на порока, на мрачните неща, на меланхолията, на неясните чувства. В нейния звук е усещането, че си стигнал до точка, в която думите липсват и от там нататък единствено музиката може да изрази тези безкрайно мистични и други състояния, които са неподвластни на думите и на разказа, на рационалния ум. Според мен от там идва всичко. Другите струнни инструменти в соловия си репертоар имат по-бляскави произведения, по-запомнящи се музикални образи, а виолата е по-подценена. Едва през XX в. идва истинската й еманципация и тя става водещ инструмент и в соловата, и в камерната музика.“ – описва любимия си инструмент Валентин Геров.

Красивия свят на джаза му разкрива съученикът му в Музикалното училище Антони Дончев, когато всички деца слушат популярна музика. „Покрай класиката всички се увличахме по поп музиката, най-вече – рока. Слушахме Deep Purple, Uriah Heep, Led Zeppelin и стигахме до Pink Floyd и Emerson, Lake & Palmer. С това се приключваше. В един момент дойде Тони и каза: „Братче, ела да ти пусна Earth, Wind & Fire да видиш за какво става въпрос.“ После започна да пуска Ал Жеро, Джордж Бенсън, Chicago. Когато ме срещна с Weather Report, нещата се отвориха и заразата беше налице. От там нататък тръгнаха паралелни действителности и усещания, които така си остават до ден-днешен. Тони беше човекът, който отвори очите на много хора. И той, и Христо Йоцов.“ – спомня си с благодарност Валентин Геров.

Какво се променя в точката, когато към класическата и популярната музика се присъедини светът на джаза и фънка? Валентин Геров отговаря: „Става много по-различно. Не искам да обиждам колегите, които се занимават с класическа музика, но неслушането на джаз, поп, фънк, рокендрол само ограничава и стеснява прозореца им към класическата музика. Като погледнеш, в Бах и Бетовен също има суинг. В много от квартетите, в месите на Бах – всички тези неща в музикалната субстанция съществуват още тогава – танцът, лековатостта в сюитите на Бах, цялото това многообразие на звука, на ритъма вътре, на пулсацията, на метрума. Те са еднакво валидни както за класическата, за бароковата музика, така и за джаза – нещата не са толкова полярни, колкото изглеждат на пръв поглед.“

Целия разказ на Валентин Геров от предаването „Джаз ден“ днес ще можете да чуете в две поредни издания на „Джаз истории“, в които ще включим и гласовете на някои от партньорите му в джаза. Преди това ще отпразнуваме юбилея му с музика. На 4 април от 19 ч. Валентин Геров ще излезе на сцената на камерна зала „България“ със „София квартет“, в който са още Стоимен Пеев, Йордан Димитров и Любомир Ников. Специални участници са Антони Дончев, Живко Петров, Васил Петров, Иван Лечев и Ники Сотиров. По време на събитието Съюзът на музикалните и танцови дейци ще награди музиканта със „Златна лира“ за цялостен принос в изкуството. Концертът е част от програмата „Концерти с дрескод“ на „София квартет“, а дрескодът е червено. Както се пошегува Валентин Геров, който дойде облечен по различен начин, пак ще се сдобие с основния цвят, но на бузите, благодарение на почерпката с червено вино за финал.

„Музиката затова е уникална и затова се явява като мост към трансцедентното, защото обяснява необяснимите неща. Тя е по-добрата реалност, истинската действителност. Тя е истинската хармония. Тя е вероятно смисълът. Тя изяснява нещата. На това се дължи нейната уникалност и неповторимост. Това е изкуството, което не се нуждае от обяснение, тълкуване и приказки. Затова е музиката – тя е вечна и уникална. Единствена.“ – изповядва любовта си Валентин Геров.

Билети на касата на зала „България“ и онлайн на www.epay.bg.

Един от най-въздействащите и модерни американски вокалисти Сашал Васандани реализира нов албум миналата година през септември. Продукцията се нарича Shadow Train и го представя отново в онази загадъчна светлина, заради която някои музикални критици твърдят, че той е кралят на „нестандартните стандарти“ на съвременната джаз сцена.

През последните 10 години Васандани се утвърди със своя разпознаваем стил: овладяна певческа фраза, спокойно и привидно небрежно музициране, интелигентна и дискретна импровизация на музикалната тема. В новия си проект той с лекота интерпретира познати и не толкова познати пиеси: Unforgettable, Day In, Day Out, That’s All, To Love Somebody, I Love Paris. Разгръща мелодията, динамиката и ритъма на песента в нова и фина стилистика, в която е обрал с мяра и внимание познатите ни от други певци изразни детайли като разпети тонове, вибрато или свръхдраматизъм. Той прави точно обратното: работи с тихи и подмолни градации, с тон, който понякога майсторски и естетски отрязва внезапно и неочаквано, с атаки, които асоциират гласа като духов музикален инструмент и в същото време е свеж и по момчешки дързък.

За гласа му „Бостън глоуб“ пише, че притежава зрял тон и богата текстура. Но това са детайли, които са забелязани още през 1999 г. и от журналистите на „ДаунБийт“. По-късно, през 2010 г., му присъждат приза за Изгряваща звезда в категорията „Джаз вокалист“. А нестандартният му интерпретаторски талант и вокалните му качества са впечатлили и Уинтън Марсалис, който работи с него и го кани да пее в Lincoln Center Jazz Orchestra. Досега Сашал Васандани има издадени 5 албумa, от които най-много овации и положителни коментари печели Slow Motion Miracles от 2015 г. През това време той работи с Гретчен Парлато, Боби Макферин, Джо Хендрикс.

А в най-новия си албум Shadow Train групата му е главозамайваща: пианист е Тейлър Ейгсти, който често работи с Парлато, басист е Рубен Роджърс, познат ни от квартета на Джошуа Редман, барабанист е спиращият дъха Ерик Харланд. В някои пиеси звучи саксофонът на Дейна Стивънс, както и китарата на Нир Фелдър.

Дата на издаване: 28 септември 2018 г. от GSI Records

„Имаме нужда може би на първо място от любов, от разбирателство между хората, от приемственост. Имаме нужда да се обърнем към вечните истини на нашия Създател, да се обърнем към него.“ – така със саксофониста и композитор Васил Енчев поставяме в студиото ни отправната точка към неговия дебютен албум като лидер. Музиката в него звучи като чаша чай в началото на ден, за който предчувстваш, че ще е лек и приятен, безгрижен дори. А това е защото си смел, окрилен и убеден, че ще се справиш и днес в живота, пълен с превратности. Точно така го чуваме в музиката тук – с необичаен подход, динамични вътрешни развития и изненадващи завършеци на фразите. „Албумът е разнообразен и с неочквани моменти на изненада – това съм търсел, но не е и целенасочено – така са дошли идеите и композициите.“ – подкрепя усещането ни като слушатели авторът.

Дългогодишен солист на Бигбенда на Българското национално радио, Васил Енчев пише първата си пиеса през 2003 г. „От тогава започна период на вдъхновение и композиторска инвенция, която дойде в мен и малко по малко през годините се събраха около 50 пиеси, заедно с кавърите на известни джаз стандарти. Включените в албума композиции особено назряха и дойде моментът да ги запишем.“ – разказа в студиото ни Васил Енчев. С музикални теми като интродукция, интерлюдия и финал, в албума присъстват преработки на Stella by Starlight, Children of the Night на Уейн Шортър и баладата Autumn Leaves, която неочаквано звучи като боса нова, както и разработка на Fantasy на Earth, Wind & Fire. С посвещение към Джон Скофийлд и с още две пиеси идват оригиналните композиции на Васил Енчев. Тук е и Speed Changes, с която той достига до полуфинал на международния конкурс International Songwriting Competition в Нешвил, САЩ, и печели втора награда в международното състезание World Wide Music Contest в Швейцария.

„Доста от темите са ми хрумнали, докато се разхождам, особено сред природа – много обичам парковете, дърветата, чистия въздух.“ – разказва за импулса си като емоция Васил Енчев, а за самата структура на пиесите вдъхновенията са от изпълненията на малки групи – класическия квартет от солов инструмент и ритмус. И тук, макар да е лидер, той не обръща цялото внимание към своята личност и изпълненията си – солистите са равноправни в своите сола и взаимодействащи в моментите на общи изяви.

Записите са реализирани в София в студиото на Intelligent Music от хора, които се срещат в този състав за първи път. У нас идват холандският кийбордист Бертил Бустра и норвежките музиканти Пер Мантисен – бас, и Ерик Смит – барабани. От Бигбенда на БНР тук е Стефан Кожухаров на перкусиите в четири пиеси. А вокалите във Fantasy са изпети от Васил Енчев заедно с Петър Вълков. В студиото музикантите започват на чисто. „Нямаше никакви уговорки освен солата, означени с отворен знак, не сме разговаряли за това какво искам от тях. Преди това им бях изпратил нотите, но като дойдоха тук, останах с впечатление, че очакват момента на тоталната спонтанност – да ме видят като човек и музикант и те да се впишат в цялата обстановка, да усетят атмосферата на студиото и страната, в която са, химията между нас. Не сме разговаряли – музиката я усетихме сами по себе си и всички вложиха всичко, което имат. А те имат много.“ – казва Васил Енчев за своите партньори, които музиката прави негови съмишленици.

Солист, член на ансамбъл, композитор, аранжор, албумът допълва неговия музикален образ: „Той ме изразява с вниманието, което съм обърнал освен на джаза, също и на поп и рок музиката. Това са имена и групи, които са оказали много голямо внимание върху мен с хубавите си изпълнения, с музиката, която ме е вдъхновявала и няма как чрез мен да не се отрази и в това, което съм направил.“

В албума си Васил Енчев включва фънк песен, която е станала част от живота му – Fantasy на Earth, Wind & Fire. „Докато се разхождам, ми хрумна идеята за тази песен вокалната партия да я изпълни саксофон по-разтегнато. Пиесага стана много разчупена, със сола, в които свиря и с електронния духов инструмент EWI. В един момент ми прозвуча с Coltrane changes (резки и чести промени на тоналността – Б.а.) прогресия в хармонията и грувът е доста променен. И накрая на пиесата с колегата Петър Вълков пропяваме с една сричка и показваме, че това е именно този хит.“

С думата „трепет“ започва и завършва обръщението на Васил Енчев към слушателите на обложката на диска. „Трепетът, че предавам в ръцете ви Първата си рожба.“ – пише той, а в студиото ни пояснява: „Така съм го разглеждал албума – като първо дете в едно семейство. Това казвам и в текста, но той е вече малко със задна дата – той гласи, че все още нямам физическо дете, но вече мога и да кажа, че може би след няколко месеца мога да бъда ощастливен и като баща.“ – съобщава очаквано събитие Васил Енчев. В текста на обложката пише, че до момента музиката е била на първо място: „Приоритетът да изпитвам щастие от всяко добро соло или вълнуваща хармония от акорди.“ Първата си рожба – своя дебютен албум – той посвещава на родителите си „заради подкрепата им през всичките тези години да ме изградят като музикант и като човек.“ – изказа благодарността си Васил Енчев в нашия ефир.

Дебютният му албум идва с леко усещане за светла носталгия – не тъга по изминалото време, а щастие от това колко пълноценно е било то.

• Интервюто на Светослав Николов с Васил Енчев можете да чуете тукили чрез бутона „Аудио“.

Светът е пълен с вълшебства и чудеса в изкуството на Николай Райнов. До 7 април включително в Софийската градска художествена галерия можем да опознаем всички аспекти на неговото творчество и да вникнем в още по-голяма дълбочина в света чрез изложбата „Омагьосано царство“, посветена на 130-ата годишнина от рождението му. Куратори са Станислава Николова, за която изложбата е продължение на нейна дисертация за сецесиона в творчеството на Николай Райнов, и Галина Декова, които ни повеждат на приказно пътешествие.

Изложбата е съпътствана от ключови цитати на Николай Райнов, като този, който ни въвежда в нея. Изследването му „Езикът на българската орнаментика“ от 1943 г. разкрива защо неговите творби са пълни с детайли, цветове и живот: „Когато човек се озове в гора, той вижда разни дървеса, цветя, треви, чува гласове на птици, мяркат му се животни. Едни го поглеждат плахо, други – заплашително. Пред очите му политат пеперуди. По пътеките пълзят гущери и змии. В потока плуват рибки. Между най-дребните тревички се промъкват още по-дребни буболечки, които човек не би забелязал, ако не се вгледа внимателно. Такава гора е орнаментиката на всеки народ. Няма народ без орнаментика, както няма народ без език.“ – пише Николай Райнов.

„Този цитат е много интересен и много ключов, защото обобщава целия негов възглед за света като голяма книга, която отразява вселенския ред и порядък. При него език и художествено творчество, живопис, цветове, багри са в едно. На базата на образите на гората извлича цяла теория за българския орнамент, свързан с народното творчество преди това. Анонимното творчество на българските майстори той изнася в осъвременен вид през 20-те и 30-те години.“ – отбелязва кураторът Галина Декова.

Пейзаж с дървета
30-те години на ХХ век
гваш, цветна хартия, 42,5х27,5 см
частна колекция

Според Николай Райнов съвременният език на българския художник трябва да се впише в новите европейски търсения, но в него да присъства космическото, а също и родното, казва кураторът Станислава Николова: „За „Звездно небе“ има много хубав текст, в който обяснява как лукът трябва да се нарисува в точно определен момент – нито когато цъфти, нито когато прецъфтява, а когато шушулките му са специално изсъхнали, защото тогава на фона на звездното небе те напомнят на един танц. Именно такива конкретни цитати могат да бъдат открити в творбите на Николай Райнов.

Галина Декова се спира пред „Планинско цвете“: „Той картографира природата, разделя я на зони, определени от самия него. Тук хоризонтът почти невидимо се слива с небето, защото при него всичко е внесено в една плоскост. Творбите му могат да се разглеждат като карти на душевни състояния, всеки слой представлява нещо определено.“

Планинско цвете
30-те години на ХХ век
темпера, цветна хартия
43,5х27 см
СГХГ

Приживе Николай Райнов има само една самостоятелна изложба. Пълноценното честване на 50-ата му годишнина през 1939 г. е осуетено и така изложбата от 1922 г. в Пловдив става първата и остава единствена. Защо това се случва, ще знаем в края на изложбата. Кураторите на „Омагьосано царство“ са идентифицирали 12 от творбите, които със сигурност са участвали в нея.

„Апокрифно разпятие“ от 1920 г. е показана на първата му самостоятелна изложба и е свързана с неговите вярвания и търсения. „В каталога от изложбата той казва, че картината пресъздава сюжет от богомилски апокриф – че Христос е разпнат рано, още като Христос Емануил, на тайнствено посвещение. Ако човек се загледа внимателно, отстрани ще забележи текст със старобългарски букви:„В Бога се раждаме, в Христа умираме, оживяваме в Духа Свети.“ Ето това са част от кодовете и от интересите на Райнов, свързани с богомилското учение, с декоративността, с търсенето на душата, на нейната първична основа.“ – обяснява Станислава Николова.

Творбите на Николай Райнов въвличат в размисъл със своите дълбочини, след като веднъж са привлекли погледа на зрителя благодарение на умелия декоративен подход. За това свидетелства още една творба от първата и единствена приживе негова самостоятелна изложба.

Дърво, 30-те години на ХХ век
темпера върху цветна хартия, 40,5х24 см
СГХГ

„Жидови камъни“ от 1920 г. показва неговия декоративен подход. Николай Райнов работи на една плоскост и в неговите творби няма хвърлени сенки, няма по-живописни моменти. Всичко е премерено и направено до математическо съвършенство. Това има своята цел. Николай Райнов се занимава с теософия, с философия, с антропософия. За него съществуват няколко царства – на минералите, на животните… В много от картините при по-дълбок прочит те могат да бъдат разпознати. На тези работи трябва да се гледа много внимателно с отворен поглед, свързан с мистиката, с приказните светове.“ – насочва вниманието ни Станислава Николова.

Мъдростта, която приказките разказват, е в редица книги, написани и илюстрирани от Николай Райнов. На централната стена в първата зала на изложбата „Омагьосано царство“ в СГХГ виждаме няколко работи, изпълнени с лакова техника върху станиолена основа. Те са създадени в момента, когато Николай Райнов започва да пише своите приказки.„Тези творби са много специфични за неговото творчество. Ако на тях се гледа като на декоративни картини, те може би биха събудили смут дори у някои от зрителите. Но ако човек притежава по-дълбоки познания за интересите и търсенията на Райнов, ще забележи, че това не е така. Тези работи са създадени в периода 1937 – 1939 г., когато той започва да пише своите приказки. В някои от картините ще откриете конкретни описания от тях. Например за самодивската земя, която била приказно красива, камъните били зелено-рубинени, въздухът бил стъклен и кристален. Ако много внимателно се прочете една такава приказка и се погледне една от тези творби, фрагментарността в езика и в изразните средства абсолютно се напасва. Те сякаш са един опит той отново да представи тези самодивски земи и приказни светове чрез други изразни средства.“ – обяснява Станислава Николова. Тя отбелязва, че Райнов стъпва на вече създадена основа, но сам изобретява техника, която да му послужи за тази цел. Същевременно в много от тези творби може да се открие мистицизма на иконата и на златото като символ на нещо дълбоко и трансцедентално.

Старото дърво, 1937-1939
лакови бои, станиол, 30х40 см
частна колекция

Една творба със своите символи разказва цяла приказка. Триптихът „Вампирова булка“ е от 1922 г., участва в първата самостоятелна изложба на Николай Райнов, а в каталога от изложбата авторът насочва зрителя към сюжета. „В него се разказва, че бащата и майката на вампира отвличат момата, която трябва да стане негова жена. Двете перперуди над главата й са омагьосаните й сестри, които я следват, за да видят накъде ще я отведат. Трите прилепа са нейните братя. Всички те са намират в омагьосаното царство, чиито жители са отровните гъби, дърветата, бухалите и змиите – омагьосани и преобразени. Ако внимателно се вгледаме в персонажите, ще забележим един дявол с черна котка на гърба и с кози копита, джудже, придворни дами – всичко това в многообразие от орнаменти, които си имат своята знаковост. Момата носи кръстен символ в средата на мантията си, върху вампира има странно същество, което образува дрехите му. Тези кодове внимателно трябва да се гледат, за да бъде творбата прочетена. Нейният смисъл е тя да бъде разгадана.“ – разкрива дълбоките пластове на произведението Станислава Николова. Драматизирана, „Вампирова булка“ и до днес се играе в кукления театър.

И ако Николай Райнов разкрива загадките на света в своите творби, около тях понякога той създава мистична атмосфера. Той е първият писател, който сам пише и илюстрова книгите си. Във витрина във втората зала на изложбата е представена може би една от най-знаковите и ключови книги за него – „Богомилски легенди“, подписана под псевдонима Аноним. „На гърба той казва, че корицата и винетките са дело на Николай Райнов – разкрива себе си като илюстратор, но с тайнственост задава авторството си.“ – обяснява кураторът Станислава Николова.

Илюстрация към „Княз и чума“, 1931
темпера, туш, златен и сребърен бронз, 11х16 см
колекция Димитър Инджов

Във витрина са показани и други книжни издания на Николай Райнов, като приказната му повест „Княз и чума“ от 1931 г. Срещаме се с нея, след като в първа зала сме видели оригиналните илюстрации от творбата. И още във витрината – „Книга на загадките“, както и една от малките книжки – ръкописен вариант, направен за самия него, на илюстрованите му поеми. Изложена е и книгата му за печатарското изкуство – издадена през 1942 г., тя е един от първите учебници по тази тема. Заедно с Васил Захариев Николай Райнов е един от първите критици със статии за печатането на книги, шрифтовете и оформлението. Във витрината можем да видим и малък художествен речник. „Той е първият по рода си у нас и е посветен на различни художници, термини, направления и течения, които са обяснени според тогавашните представи. Това е първи опит у нас да бъде направен такъв художествен речник.“ – обяснява Станислава Николова. Галина Декова допълва, че Николай Райнов допринася и с първото пълно представяне у нас в 12 тома на историята на изкуството от древността до неговото съвремие.

Цял живот Николай Райнов приобщава към изкуството, включително чрез беседи за широката публика. Сред любопитните творби във втора зала са няколко рисунки, които напомнят на Ван Гог. „Той е харесвал Ван Гог, дори е направил репродукция на негова творба, която е използвал за неделните си сказки за студентите в Художествената академия, за да усетят те красотата на неговия рисънуък и изказ.“ – казва Станислава Николова.

Николай Райнов поучава чрез беседи, насочва с помагала и дава пример чрез своето творчество как трябва да се развива изкуството. Това той постига и с изящността, с която оформя корицата на своя превод на български на „Така каза Заратустра“ – втория превод на тази творба на Ницше след Славейковия. „Може би на всички ще направият впечатление сецесионът и декоративността, толкова характерни за периода и за неговото творчество. Именно сецесионната линия, търсенето на красивия елемент, на шрифта на буквата е нещо, което той поставя на важно място. Според него вкусът трябва да се възпитава. Чрез своето дело той внедрява и показва вкуса, усета и посоката за развитие на декоративното изкуството в орнаментиката, в сецесионния стил.“ – отбелязва Станислава Николова.

Стилизирана природа, 1922
акварел, гваш, бронз, хартия, 29х44 см
Национална галерия

Всеки детайл носи смисъл – творбите на Николай Райнов са изпълнени със символи. Много често в тях виждаме птици, които сякаш идват да ни донесат недостъпно за нас досега знание. „По принцип птиците са много специални за Николай Райнов, дори в творбите в станиолена техника има цял цикъл, посветен на тях. Птицата за него носи определен символ. Тя не е свързана само с красотата на това създание, в него има нещо по-дълбоко. Николай Райнов харесва фениксите. В „Корабът на смъртта“ има камилска птица, свързана с прераждането, с обновлението на духа. За него птицата е сакрално животно, която заедно с пеперудата присъства в почти всичките му търсения.“ – обобщава Станислава Николова. Галина Декова допълва, че всеки образ в живописта на Николай Райнов има силно символно значение.

Пейзаж с пеперуди, 30-те години на ХХ век
гваш, хартия, 44х29 см
частна колекция

Как той изследва формата виждаме в цикъла „Родопски къщи“, който създава през 20-те години по време на едно лято в планината. От областта на графиката тук са някои от най-хубавите му творби, създадени в Париж във втората половина на 20-те години, когато той е на специализация там за година и осем месеца.

В изложбата са представени и проекти за календари, за шевици, за предмети от бита и ежедневието – кана, огледало, беседка. Чрез творчеството на Николай Райнов и документалните свидетелства за живота му „Омагьосано царство“ в СГХГ описва цялостния образ на твореца като хуманист. Силната любов на Николай Райнов виждаме в цикъла военни картички, които прави по време на Първата световна война. Обичащ живота и хората, той е инициатор на изложба в подкрепа на пострадалите от войната, а материални свидетелства от това негово дело са изложени в една от витрините. Творбите са създадени на фронта от гилзи, шрапнели и други останки от бойните действия, които Николай Райнов и негови съмишленици преработват, гравират и оформят. Така превърнали се в декоративни предмети, те трябва да служат за нещо красиво, притовопставяйки се на войната, обяснява Станислава Николова. Изложбата се провежда във Военния клуб, а събраните средства са за подпомагане на войниците и за почитане на паметта на загиналите. Във витрина е показана поканата за изложбата. А там е и документ, който свидетелства за ненавистта към будния и постоянно търсещ ум…

Макар Николай Райнов да има мнозина съмишленици, за които фигурата му е на гигант в изкуството, той се сдобива и с много врагове. Както четем в цитат на стената в СГХГ, още през 1922 г. той отбелязва: „обичах хората, а те ме намразиха, мои врагове са ония, на които съм направил добро.“ Сред материалните свидетелства в изложбата е и писмо на Светия Синод с призив към Министерството на културата да отмени изложбата, която творецът подготвя за 50-ата си годишнина през 1939 г. Галина Декова отбелязва, че въпреки внимателната подготовка от страна на неговите почитатели, честването е отменено – юбилеят се провежда, но не и изложбата. Това пък донася още по-голяма слава на Николай Райнов. Всички творби, подготвени за събитието тогава, са показани за първи път едва 20 години след смъртта на художника.

Рисунка „Зима”, 1929
пастел, молив, цветна хартия, 32х21 см.
частна колекция

Живял в две исторически епохи, в нито една от тях Николай Райнов не получава дължимото признание. Той не е оценен преди 1944 г., а след това за дълги години остава просто разказвачът на приказки, събрал и издадените в 30 тома приказки от цял свят. Преди 1944 г. той е първият писател, отлъчен от църквата, а след това духовните му търсения остават в забвение, отбелязва Станислава Николова: „За него времената така се случват, че той не успява да изгрее с цялата си мощ, с която може.“

„Неговият свят е отдаден на красотата. Той почти няма опити в абстракционизма, в експресионизма, в процесите от 30-те, свързани с новите художници, с навлизането на града. Николай Райнов е по-скоро насочен към красотата, към света, към природата. За него природата е пантеон, тя е олицетворение на всичко висше. А самият той като теософ и основател на две теософски школи се опитва да служи на истината и много пъти казва: „Няма нищо по-висше от истината.“ Това мото той се опитва да следва в живота си.“ – описва своите усещания за твореца Станислава Николова. Галина Декова цитира неговото изказване, че човекът е като тръстика, оставена на вятъра и на теченията на времето. „Това също отговаря до известна степен на съдбата му.“ – казва тя.

Истината не е страшна, когато я знаеш. Дори демоничните фигури на дяволи и магьосници не плашат. Николай Райнов не дели съществата от света на добри и лоши – а истинно ги изобразява. Станислава Николова се съгласява с това: „Дори и в самите му приказки е така. В „Княз и чума“ се оказва, че нито дяволът е дявол, нито чумата е чума и всичко може би е било един сън, един призрак. Във „Вампирова булка“ страшният вампир се оказва прекрасен момък, който имал седем кожи и с тях се опитвал да скрие красотата си и душевното си същество. Ин и ян трябва да бъдат и нищо не е страшно и не трябва да е страшно и нищо не е добро и не трябва да е добро. Този баланс и търсене на златната среда и на вселенските закони Николай Райнов се опитва да го разказва и в картините си, и в литературното си творчество. Той има една много хубава мисъл – че човек не е хубав нито паднал, нито гордо изправен, а когато се възправя – тогава той е най-красив. Може би това е моментът, когато той може да даде най-много от себе си и да заблести със своето сияние.“

• Репортажът на Светослав Николов с кураторите на изложбата Станислава Николова и Галина Декова можете да чуете тукили чрез бутона „Аудио“.

Изложбата „Омагьосано царство“ на Николай Райнов може да бъде разгледана до 7 април в Софийската градска художествена галерия. Представяща над 120 творби, в експозицията участват СГХГ, Национална художествена галерия, Градска художествена галерия – Пловдив, Художествена галерия „Димитър Добрович“ – Сливен, Художествена галерия „Владимир Димитров - Майстора“ – Кюстендил, Музей към Националната художествена академия, Дарение-колекция „Светлин Русев“ – Плевен, Национален литературен музей, Държавна агенция „Архиви“, галерия „Нюанс“ – София, галерия „Филипополис“ – Пловдив, фондация „Българска арт колекция“, колекционерите Боян Радев, Владимир Илиев, Иво Димитров, Венцислав Кадиев, Димитър Инджов, сбирка „Фицов“ и други частни лица. Автор на дизайна на изложбата е Светла Георгиева.

По традиция през последните няколко години всяка пролет Мирослава Кацарова представя по една нова концертна програма. Този път ще имаме удоволствието да чуем Electronic Dreams, в която среща си дават електронната и акустична музика. „Заиграли сме се с тази хибридна изказност, която е някакъв вид симбиоза между акустични инструменти и електронни изразни средства.“ – казва Мира в интервю за Джаз ФМ радио. Премиерите на Electronic Dreams са на 17 април в „София лайв клуб“ и на 18 април в „Бибоп кафе“ в Пловдив. На сцената с вокалистката ще бъдат Мирослав Турийски (аранжименти, кийборди, пиано), Александър Леков (басет и бас китара) и Младен Димитров (ударни и програминг). Младен е добре познат на аудиторията на Джаз ФМ като DJ Mr. Moon, автор на предаването Jazztronica. Визията на концерта е поверена на фотографа-концептуалист Павел Червенков.

Electronic Dreams е седмата поредна концертна програма на Мирослава Кацарова. В изминалите години вокалистката представи Singin’n’Swingin’, CINEMA, Blue Moon: Songs of Billie Holiday, Desafinado LIVE, The New Standards и April in Paris, а от програмата с филмова музика се роди елегантният албум My Cinema. С всяка следваща музикална посока и идея е неизменно един артист да претърпи развитие, промени и дори метаморфози. „Всеки един концерт ме променя. Това отношение между темите, които избирам и мен самата, е двупосочно. Мисля, че самата аз съм отражение на тези програми и тези програми са отражение на мен самата.“ – споделя Мирослава, която не се страхува да поема рискове. Вокалистката твърди, че се изисква доза дързост за всеки един от проектите и обяснява, че „това е музика на ефимерното“, защото след няколко месеца сменя посоката и заедно със своите музиканти започва да работи по нова програма. Обединяващо е търсенето на автентизъм и искреното признание: „Аз много дълбоко вярвам, че не мога да се разделя на две личности – едната да е човекът, който да е на сцената, а другата да е човекът от личния му живот.“ Вероятно това е и причината да свързваме музиката на Мирослава Кацарова с дълбочина, искреност и откритост, а така също и с едно непрекъснато развитие и движение. „За мен движението е много важно. Аз не вярвам в утъпканите пътища, защото смятам, че те рано или късно превръщат един артист в занаятчия. “ – казва Мира.

Напоследък й прави впечатление, че електрониката се оказва своеобразна тенденция. Тя дава пример със съвместния албум на пианиста Брад Мелдау и Марк Джулиана Mehliana: Taming the Dragon (2014), говори за новия проект на саксофониста Крис Потър Circuits (издаден в края на февруари) и ни припомня великолепния концерт на Дони Маккаслин на фестивала„Пловдив джаз фест“ през 2017 г.

Като репертоар Electronic Dreams обединява две нови песни, по-стари оригинални композиции и теми от класическата песенна колекция на XX век. В селекцията попадат произведения на „Бийтълс“, Ленард Коен, Луис Бонфа, Есбьорн Свенсон и др. Мирослава ще представи нов прочит на добре познати свои песни, записвани през изминалите години, като „Иронично“, „Парфюми“, „Музика, мартини и дим“, „Път към безкрайното лято“... „Хубаво е човек от време на време да си причинява дистанция от подобен тип.“ – казва Мира за завръщането към теми от по-стария си репертоар. Двете нови песни, които ще чуем в Electronic Dreams - „Пробуждане“ и „Теменужена“, са по музика на Мирослав Турийски, а текстовете са на самата Мирослава и са на български език. Тя казва, че тези песни не са в класическата версия на песенното изкуство. „Това е съвременна музика – мелодична, но и същевременно сложна.“ – споделя вокалистката и шеговито допълва: „Миро е направил всичко възможно да ме затрудни с тези песни, което на мен ми дава чувството, че имам още много накъде да се развивам и да уча.“

Мирослава Кацарова определя звученето на Electronic Dreams като „шарено“ и казва, че всичко това има връзка с песните, които са избрали - всяка една от тях говори сама по себе си. Чрез откриването на връзки между отделните теми артистите се опитват да създадат свой музикален свят. В него нещата се случват естествено, макар да създават съноподобни, сюрреалистични усещаня, следващи своя собствена логика, но в крайна сметка това е нещо характерно и за музикалното изкуство като цяло. След като двете нови песни улегнат по време на концертите, през месец май музикантите ще влязат в студио, за да ги запишат. Мира не изключва възможността това да е началото на нов албум и казва, че Мирослав Турийски има и други идеи, а самата тя има „купища мелодии и текстове в главата си“.

Мирослава избира да нарече новата си концертна програма Electronic Dreams, тъй като думата dream от английски означава както „мечта“, така и „сън“. Работното заглавие на програмата беше „Електронни архетипи“. Въпреки промяната в наименованието основната идея, заложена като философия, остава. Музиката в Electronic Dreams е вдъхновена от човечността и всичко, свързано с изначалната ни същност. В основата на Electronic Dreams е „онова състояние, което ни връща към един по-стар живот, който сме водили.“ – казва Мира и обяснява: „Този, който е откъснат от електрониката, т. нар. аналогов живот. Този, в който се държим старомодно и се срещаме очи в очи. Въпреки електрониката тази програма е за самия човек. Това според мен е някакъв опит да се пее за най-човешките неща – за нашите страхове, за любовите ни, за разделите ни, за новите срещи, за кризите ни, за възходите ни, за личните ни открития, за възхитата ни, за бездните ни, за всички онези важни събития, които ни превръщат в хора и ни отдалечават от измамата, която много често ни поглъща през електрониката, през пикселите. Светът на пикселите е някак лъжовен. Там нещата много често и неведнъж са били манипулирани, а на мен някак ми се иска хем да е електроника, хем да съдържа живота в себе си, т.е. това на пръв поглед противоречие дори не е противоречие, то е толкова естествено.“

Цялото интервю на Таня Иванова с Мирослава Кацарова може да чуете чрез бутона „Аудио“.

Фотография: Диляна Флорентин

Фотоапаратът на Василка Балевска е запечатал за историята велики моменти от музикалната ни сцена. За 50 години творческа дейност днес тя представя изложба в зала „България“. „Музика в обектива“ ще бъде изложена във фоайето до края на април и е част от програмата на Европейския музикален фестивал.

„От самото начало на постъпване на работа в Държавния фотоархив започнах да снимам музика. Правехме летопис на нашия живот във всички области – промишленост, селско стопансткво, култура... Всички снимахме всичко, но аз най-вече снимах музика.“ – върна се към началото Василка Балевска в интервю на Радостина Узунова от Класик ФМ.

Първите снимки на фотографката са на диригента на хор „Бодра смяна“ Бочо Бочев и на Симфоничния оркестър на БНР Васил Стефанов. Редица събития в нейното детство я подготвят за кариерата на професионален фотограф на музика. Родена в Троян през 1946 г., Василка Балевска често е в читалището, построено през 1870 г. и развиващо активна дейност – самодейните оперета, оркестър и хор печелят награди на състезания. Именно от там тръгва пътят на Минко Босев, който после става звезда на Музикалния театър. Читалището развива и просветителска дейност. Тя живо си спомня срещата с композитора Тодор Попов, който изнася беседа за човешкия глас – пуска една и съща песен, изпълнена от различни музиканти. На сцената на читалището Славка Славова изнася рецитали. А на лагер във Варна през 1958 г. Василка Балевска гледа „Кармен“ в Летния театър със Зара Долоханова и оттогава обиква операта: „Такова силно впечатление ми направиха постановката и музиката, че от тогава обикнах операта, която преди изобщо не можех да слушам.“ Тя слуша и образователните програми по радиото с анализи на произведения. Като дете свири на цигулка, но изоставя инструмента, защото повече й се играе, а до завършването на гимназия пее в училищния хор.

Алексис Вайсенберг

Фотоапарат в ръцете й слага баща й, на когото тя посвещава изложбата си – сега се навършват 100 години от рождението му. „Когато бях на 9 години баща ми, който бе учител, голям любител фотограф, ми връчи един фотоапарат, за да може, когато отиваме на излети, да снимам. Въпреки че исках да уча руски и история, той ме отклони и каза, че по-добре е да следвам фотография. Благодаря, не е сбъркал.“ Любовта си към историята тя влага в описването на историята на българската музикална сцена: „Любим предмет ми беше историята. Сега чрез моята професия се опитвам да правя история.“

Фотографката снима първия концерт при завръщането у нас на Веселина Кацарова вече като голяма звезда на световната сцена: „Тя се завърна от Швейцария и пя в НДК. Помня колко много се вълнуваше. Много снимах, защото тя много жестикулира и с мимика и ръце изразява това, което пее. Направих към 120 снимки, които й подарих в албум. След концерта ме пита как е реагирала публиката. Казах й: „Всичко мина идеално!“ Василка Балевска прави първата професионална снимка на Васко Василев, която след това е отпечатана на дебютната му грамофонна плоча: „Първите негови снимки като дете са мои – момчето с бялата ризка и с червената връзка. Снимах го и когато след толкова години се върна в България. В изложбата публиката ще види първите негови снимки на сцена.“

Васко Василев

През годините Василка Балевска снима гостувалите у нас Курт Мазур, Руджиеро Ричи, Рената Ското, Джузепе Тадеи, Кшищов Пендерецки. От България своята международна кариера започва Вадим Репин, когато е на 10 години. Преди няколко месеца той отново бе у нас, а от директора на Софийската филхармония Найден Тодоров получи за подарък снимка на Василка Балевска от онзи паметен миг. „Вадим Репин за първи път дойде в България на 20-годишна възраст. С Новосибирския оркестър за първи път изпълни у нас Концерт за цигулка и оркестър на Тихон Хренников на неговия авторски концерт.“

Найден Тодоров

През годините Василка Балевска най-дълго снима Минчо Минчев и Райна Кабаиванска: „Тя има страшна енергия –дори някой да не обича музика, тя ще го привлече с присъствието си, с играта си. Тя така изразително си изработва всяка крачка, всяка фраза. При нея няма пренебрежително отношение. Когато се върна да участва в „Адриана Лекуврьор“, с Александрина Милчева трябваше да слизат по стръмна стълба. Наблюдавах я как, слизайки по стъпалата, тя си преценяваше кое кога да изпълни – всяко движиние. В това време режисьорът Петър Тарабанов, понеже е доста нервен, започна да й нарежда какво да правя. Тя търпя, търпя и накрая избухна: „Моля ви се, оставете ми да си свърша работата!“

В изложбата на Василка Балевска ще видим снимка на Васил Арнаудов с Теодора Павлович – показателна за това как преподавателите откриват своите наследници: „Отидох да го снимам в Музикалната академия като преподавател. Той ми каза: „Ще ме снимаш само с хората, с които аз пожелая.“ В изложбата ще видите момента, когато той репетира с Теодора Павлович – той виждаше бъдеще в нея и, естествено, тя го наследи. Сега, когато снимам някой преподавател, подхождам по негово указание.“

Людмил Ангелов

Да снимаш класически концерти и оперни спектакли е специално занимание, изискващо уважение към артистите и публиката: „Ходя и на репетициите, защото не може по време на концерта да напрвя всичко, което искам да отразя. Така имам възможност по-дълго време да съм сред музикантите и да имам по-тесен личен контакт с изпълнителите. Много е трудно да снимаш концерт или спектакъл, защото спусъкът на фотоапарата е тежък и пречи на музикантите и на публиката. Естествено, аз също много се притеснявам, защото се поставям на тяхно място. За да мога да си свърша работата, винаги съм питала изпълнителите в коя част на произведението да снимам. Повечето снимки правя в бурни шумни моменти, за да не се чува спускъктът на апарата.“

В изложбата на Василка Балевска, която се открива днес, ще видим кадър, който е смятан за изгубен, но благодарение на новите технологии е възстановен: „Когато Софийската опера отбеляза 50-ата годишнина на Николай Гяуров, с мой колега бяхме оторизирани да снимаме абсолютно всичко от неговото гостуване. Но лаборантката ми провали филмите. Тогава ги бракуваха като неизползваеми. Аз обаче не обичам да хвърлям и си ги прибрах. Сега с новата техника успях да ги реставрирам и ще видим кадър от това време.“

Николай Гяуров

За най-ценната си награда Василка Балевска определи „Златно перо“ от Класик ФМ и галерия „Макта“. „Как се почувства на церемонията?“ – я попита Радостина Узунова. „Като сега – заплаках.“ – развълнувана отговори фотографката. Интервюто можете да чуете тук или чрез бутона „Аудио“.

Изключителна селекция от най-младите световни и български артисти очаква над 25 000 почитатели на музиката на 5, 6 и 7 юли на широките зелени поляни на Южен парк 2. Хедлайнери на деветото поредно издание на A to JazZ са новаторите Джейкъб Колиър, Крисчън Скот Атунде Аджуа и Ghost-Note, а фестивалът тази година е посветен на младото поколение в музиката, новото звучене и авангардните смесици от стилове.

Крисчън Скот

Една от абсолютните сензации на световната сцена е първата специална изненада, с която A to JazZ ще зарадва вярната си публика. Номинираният за „Грами“ виртуозен тромпетист, композитор и продуцент Крисчън Скот Атунде Аджуа, определян като абсолютен феномен в съвременната музика, ще демонстрира умението си да преминава границите на музикалните форми и културните традиции със своя изключителен и неподражаем творчески подход. Едва 36-годишният музикант от емблематичния Ню Орлиънс умело руши звуковите и социални норми в най-новия си албум Ancestral Recall, който ще представи специално пред българската публика.

Джейкъб Колиър

Феноменалният Джейкъб Колиър е другата млада звезда от небосклона, която ще слушаме на A to JazZ 2019. Певецът, мултиинструменталист и продуцент е само на 24 години и е определян като абсолютен вундеркинд. След като се превърна в тотална интернет сензация със серия от свои музикални видеа, той грабна вниманието и покровителството на самия Куинси Джоунс. С албума In My Room от 2016 г. Джейкъб печели две награди „Грами“, както и наградата на британското Jazz FM, а сред звездите, с които работи, се нареждат Хърби Хенкок и Ханс Цимер. Българската публика ще има уникалната възможност да чуе и види на живо Джейкъб за първи път с неговия новосформиран квартет, с който ще представи новия си албум Djesse, a концертът е част от световното турне на музиканта.

Ghost-Note

Истинска звукова експлозия очаква и феновете на фънка с третия хедлайнер на фестивала – формацията Ghost-Note. Зад набиращата светлинна скорост банда стоят музиканти от съставите на Snarky Puppy, Принс, Снуп Дог, Ерика Баду, Маркъс Милър, Кандрик Ламар, Toto и др. Групата готви буреносно музикално пътуване в духа на Джеймс Браун или Sly & The Family Stone. Начело на Ghost-Note са известните перкусионисти Робърт „Спът“ Сийрайт и Нейт Уърт, които ще завладеят сцената на A to JazZ с дивата си и богата продукция с привкус на афробийт, хип-хоп, психеделия и дори световен фолклор.

Още редица брилянтни музиканти ще бъдат представени в програмата на фестивала. На сцената на A to JazZ ще се качи селектираният от Glastonbury квартет Ritmos Negros (Перу, Испания, България), уникалният джаз проект на Теодосий Спасов VЯRA, съвременен джаз с фолклорни елементи и електронен звук от българо-холандското Бодуров трио, както и Koka Mass Jazz. Вълнуващо преживяване ще бъде и акцента върху най-новите джаз албуми. Басистът Димитър Карамфилов ще представи дебюта си „Екология“, изключителната Прея ще се изяви с дългоочаквания си първи авторски албум, а българо-френския квартет MEY feat. JCat ще изпълни песни от проекта Love & Receive.

A to JazZ е приготвил още много вдъхновяващи нови активности, които ще бъдат обявени съвсем скоро заедно с традиционните джем сешъни, детска образователна програма, пъстрия арт базар, страхотни коктейли и невероятните емоции, които очакват всички почитатели на музиката в летните вечери между 5 и 7 юли в Южен парк 2.

Входът за фестивала e свободен. A to JazZ Festival се провежда с изключителната подкрепа на фондация „Америка за България“, Столична община и Министерство на културата.

За повече информация, детайли и актуални новини около A to JazZ 2019 следете facebook и Instagram, както и сайта www.atojazz.bg. Офицалните хаштагове на фестивала са #atojazz, #atojazzfestival, #atojazz2019.

В предаването ни за музика на живо „Джаз емоции“ излъчваме Концерт за кавал и кларинет от Теодосий Спасов със солисти авторът и Илиян Илиев със Симфониета Видин под диригентството на Свилен Симеонов. Това произведение той започва да пише в края на 90-те, когато е в Ню Йорк като част от трупата на шоуто Riverdance. Завършва го 15 години по-късно и от тогава често го изпълнява. За него пред Джаз ФМ Теодосий Спасов разказа: „Тогава много общувахме с Илиян и Симеон – синовете на Никола Илиев. Имахме прекрасни преживявания на Статън айлънд, в Манхатън преди събитията от 11 септември. Посещавахме много клубове. Свирил съм с нюйоркски музиканти съвсем импровизирано – след шоуто на Riverdance те ме чакаха пред театъра с коли и ме откарваха към „Гринич вилидж“. Още съществуваше легендарният културен младежки дом „Нийдинг фактъри“ с няколко зали, в които вървяха уникални програми. Тогава Илиян сподели, че иска да свирим заедно и ме помоли да напиша концерт. Завърших го едва преди 3 години. Дълго отлагах и работех по малко за него, но след даденото обещание вече нямаше накъде.“ – казва с усмивка Теодосий Спасов. Неговите думи можете да чуете тук или чрез бутона „Аудио“.

Така двамата започват да общуват на сцената чрез този концерт, чиято премиера е на 3 ноември 2017 г. със Симфоничния оркестър на БНР под диригентството на Марк Кадин в зала „България“ и вече има студиен запис. Програмата музикантите поднасят и на „Варненско лято“, в Шумен изпълняват с диригент Станислав Ушев, а записът, който ще чуем, е от концерт за 10-ата годишнина на Радио Видин. Творбата има адаптация за Димитровградския забавен оркестър – преработва го Митя Йорданов и музикантите го изпълняват послучай годишнина от смъртта на Петко Радев. „Върви, харесва се много този концерт и сигурно ще продължим да го свирим.“ – казва Теодосий Спасов.

На 23 април от 21 ч. ще слушаме Теодосий Спасов отново с неговия проект „Вяра“ в „София лайв клуб“. Той е продължение на едноименния му албум, излязъл през 2006 г. През миналата година музикантът събра двете формации, с които работи напоследък – Фолк квинтет, с който е заедно вече 11 години, и джазова група, с която свири от 9 години. Така за „Вяра“ на сцената са Пейо Пеев – гъдулка, Иван Георгиев – гайда, Християн Цвятков – китара, Генадий Рашков – тъпан, Мирослав Турийски – пиано, Николай Карагеоргиев – китара, Александър Леков – бас китара, и Начо Господинов – ударни. Проектът ще бъде представен и в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив на 25 април от 17 ч. при свободен вход. Откъси от премиерата преди година също включваме в това издание на „Джаз емоции“.

В предаването ще припомним изпълнения на Теодосий Спасов с проекта „Еструна“ – Арканхел (вокал), Антонио Форчоне (китара), Йелси Ередия (контрабас), Агустин Диасера (перкусии) и хор „Нови български гласове“ с диригент Георги Петков. Записът е от премиерата на проекта през 2013 г. в зала „България“. От там води началото си албума на Арканхел с хор „Нови български гласове“, който преди няколко месеца спечели „Латино Грами“ за най-добър фламенко албум.

В „Джаз емоции“ тази седмица ще се завърнем и към първата концертна изява на Теодосий Спасов с Милчо Левиев (за която маестрото разказа в „Джаз истории“) – тя се състои на 4 януари 1990 г. в Зала 1 на НДК. Ще завършим с най-новото му сътрудничество – с Иван Шопов в InFusion.

След изявата на Блус феста в Благоевград с Влатко Стефановски преди няколко дни, Теодосий Спасов ще слушаме и на сцената на Античния театър в Пловдив на 1 юни cъс сформираната от него група Western Balkans Band BG (Дритан Хекурани, Амар Чешляр, Влатко Стефановски, Йелена Йовович и Васил Хаджиманов – по-рано Теодосий Спасов ни разказа предисторията на този проект), както и на фестивала „Орбелус – ритъм и вино“ сред лозята в с. Кромидово, Петричко, на 11 май с Танос Ставридис и Влатко Стефановски.

• „Джаз емоции“ се излъчва във вторник от 21 ч. с повторение в събота от 19 ч.

На снимката: Двамата изпълнители на брега на р. Дунав. Източник: фейсбук страницата на Теодосий Спасов.

Музиканти се събират на рождения ден на Георги Минчев днес, за да го почетат и да ни припомнят с неговите песни завета му за честност в живота и всеотдайност в музиката. В „Бара на Кръпките“ (на гърба на баня „Мадара“) тази вечер от 21 ч. ще слушаме изпълненията на ГМО – Георги Минчев Orchestra: Развигор Попов – пиано, Мирослав Найденов – китара, Смилен Славщенски – бас, Валентин Александров – китара и вокал, и Васко Кръпката – барабани и вокал. Те ще ни окрилят с 21 песни от репертоара на големия музикант.

Идеята за това посвещение е на Валентин Александров, който силно цени музиката на Георги Минчев, но никога не се е срещал на живо с него. Чрез песните му обаче той го опознава като много открит и честен човек, сподели той в интервю по Джаз ФМ: „Всичко е излято в неговите песни. От там го обичам и затова ги пея.“

Развигор Попов дълги години е работил с Георги Минчев, който като първа професионална стъпка става солист на неговия оркестър „Стакато“. Двамата се обичат още от деца – прозорците на апартаментите им гледат един срещу друг. Когато Георги Минчев изкарва казармата, Развигор Попов вече е ръководител на оркестър „Стакато“ към Студентския дом на културата и го кани да се присъедини. „Той като човек беше страхотен! Дойде, започна да пее с нас, много добре се справи и веднага предложи да доведе Бисер Киров, с когото са служили като войници. Боян Иванов вече беше при нас. Скоро доведе и Мишо Белчев.“

И докато Развигор Попов се увлича от джаз музиката, Георги Минчев насочва вниманието му в друга посока – към песните на „Бийтълс“. Години по-късно двамата имат дуо – „Полезни изкопаеми“. До последните дни на живота на Георги Минчев двамата са неразделни.

Създал толкова популярни песни, Георги Минчев разказва в текстовете за преживяванията си, а за музика се обръща към своите приятели-композитори. Единствената негова композиция е „История с китара“. В обстановка на натиск и контрол, как музикантите са си давали свобода, за да я споделят със своите слушатели? „Когато пътувахме в автобуса на турне, той хващаше китарата и ни забавляваше с квартални песни, които ние много обичахме. Например: „Отивам да си купя боб / за боба нужен е и хляб / защото бобът е храна / която подходяща е за лято.“ Такива весели песнички, покрай които изпяваше своя живот. Не се притесняваше от нищо. Е, косата трябваше да я прибираме, когато се явявахме по телевизията и на сцената, защото дългите коси били символ на нашите „противници“. Но освен косата – никой не го е спирал каквото иска да пее, защото той умееше да създава атмосфера и да пише такива текстове песни, които донякъде подмолно, в скрития подтекст, дразнеха „шефовете“.“ – разказа Развигор Попов.

Тези песни и днес са обичани, споделя от личен опит Валентин Александров: „Аз ги харесах и ги пея и сега на купони, на веселби. Хората много им се радват, точно на тези квартални песни. Всички хора ги харесват.“ За тяхното въздействие Мирослав Найденов подчертава: „Те са много истински като послание – това са случки от живота, каквато е традицията в блус музиката. Това е животът! Толкова са истински, затова хората се припознават в тях и ги харесват толкова много.“

Последният спомен на Развигор Попов с Георги Минчев е свързан отново с музиката: „Преди последната операция, той вече беше в болницата – му написах една песен – „Животът е опасен“. В нея се пее за това, че да пиеш, да пушиш, да ходиш по жени е опасно за вашето здраве. Той тогава каза: „Е, докторе, като всичко е опасно, значи животът е опасен за моето здраве! За какво да живея?!“ Много се зарадва, започна да учи песента и каза: „Като ми оперират китарата,“ – така наричаше главата си – „веднага ще я запишем.“ За съжаление, не я записахме. Тази песен аз я пея и винаги си спомням за Гошо с добро чувство.“

Георги Минчев е един от насърчителите на Мирослав Найденов: „Един път само съм го виждал – на празненство в район „Люлин“. Нашата група свирихме и направихме три песни с него. Така ми е останал запечатан – усмихнат винаги, с тези честни очи. Около него витаеше нещо светло и това веднага си проличаваше. Аз съм бил на 17 – 18 години – за мен тези спомени се пренасят винаги, като се сетя за него – и си го представям там, на онази сцена, как се видяхме за първи и за последен път, за съжаление.“

• Интервюто на Светослав Николов можете да чуете тукили чрез бутона „Аудио“.

Всеки ден е джаз ден, но един ден в годината целият свят официално се обединява в името на изкуството на джаза, обръщайки внимание на ролята му като универсален език за мир и насърчаване на диалога, ролята му в борбата срещу дискриминацията и утвърждаване на човешкото достойнство. По идея на ЮНЕСКО и Посланика на добра воля към организацията – Хърби Хенкок, от 2012 г. насам честваме Международния ден на джаза на 30 април. Събитието се отбелязва в над 190 държави по света с концерти, образователни програми, литературни четения, джем сешъни, майсторски класове, специални радио и телевизионни програми...

По традиция кулминацията на празненствата е концертът на звездите, който всяка година се провежда на специално избрано за целта място. През 2019 г. домакин на звездния концерт е Мелбърн, Австралия. Музикантите ще свирят в реновираната Hamer Hall на Melbourne Arts Centre. Легендарният пианист Хърби Хенкок и известният австралийски тромпетист Джеймс Морисън ще бъдат артистични ко-директори на All-Star Global Concert, а Джон Бийзли – музикален директор на вечерта. Сред артистите, потвърдили участието си в концерта, са: Уилям Бартън (Австралия), Ди Ди Бриджуотър (САЩ), Тил Брьонер (Германия), А Бу (Китай), Игор Бутман (Русия), Ели Деджибри (Израел), Кърт Елинг (САЩ), Ледиси (САЩ), Еихиро Накагава (Япония), Марк Найтингейл (Великобритания), Чико Пиейро (Бразилия), Тинеке Постма (Холандия), Ерик Рийд (САЩ), Антонио Санчес (Максико), Нейтън Шрайбър (Австралия), Соми (САЩ), Лиз Райт (САЩ), Тарек Йамани (Ливан). В близките дни предстои да бъдат анонсирани още участници в глобалния концерт на звездите. Събитието ще бъде излъчвано на живо в YouTube, Facebook, сайта на ЮНЕСКО и официалната страница на Международния ден на джазаи така ще достигне до милиони зрители по света.

Някои от участниците в глобалния концерт на звездите като - Хърби Хенкок, Игор Бутман, Ди Ди Бриджуотър и Кърт Елинг, сме имали удоволствието да слушаме на живо в България, а срещите с други от тях предстоят. През лятото в Пловдив очакваме вокалистката Лиз Райт, която ще гостува за първи път у нас. На 16 юли в Античния театър Лиз Райт ще представи програмата Jazz Symphony заедно с Оркестъра на Опера Пловдив. Диригент е Константин Добройков. Събитието се осъществява в сътрудничество с „Пловдив джаз фест“.

След Международния ден на джаза празненствата в Австралия ще продължат с младежкия фестивал Generations in Jazz („Поколения в джаза“), който ще се проведе в Маунт Гамбиър, Южна Австралия, и ще бъде ръководен от Джеймс Морисън и Кърт Елинг през първия уикенд на месец май. Във феста ще участват над 6000 ученици-музиканти, което го превръща в най-големия младежки джаз фестивал в света. След това Джеймс Морисън и Кърт Елинг тръгват на турне, което включва 5 съвместни концерта.

С два концерта прочутият детски хор „Пим-Пам“ с ръководител Ирена Христова ще отбележи 40 години от основаването си. В столичната зала „България“ на 12 април от 19:30 ч. и в пловдивския Дом на културата „Борис Христов“ на 15 април от 18:30 ч. ще прозвучат детските и филмовите песни на неговия създател Борис Карадимчев в съпровода на Оркестъра на Класик ФМ под диригентството на Григор Паликаров. Солисти са звездите на мюзикъла Весела Делчева и Влади Михайлов (популярен и от неговите рок проекти със „Сафо“ и „Сленг“). Специални гости на концерта в София са актьорът Георги Мамалев и мимът проф. Александър Илиев – дългогодишен постановчик на хора, а в Пловдив събитието ще бъде в закачлив диалог с Хора на пловдивските момчета „Ст. Благоева“ с художествен ръководител Милка Толедова. Водещ в София ще е Гергана Стоянова, а в Пловдив – гласът на делничното сутрешно предаване на Класик ФМ Георги Митов.

В „Пим-Пам“ деца пеят за деца – те са посланици на музиката пред своите връстници. Така тя звучи близко и сродно и установява непосредствена връзка: „Децата пеят по естествен начин и това прави връзката органична – те слушат песни, изпълнени от техните връстници. Този чист начин на пеене с неподправен детски глас дава възможност на малчугани от всички възрасти и поколения да пеят песни от различни стилове по непосредствен начин.“ – отличава специалния момент в музиката на хора неговият ръководител Ирена Христова в интервю по Джаз ФМ.

Една от любимите детски песни на Влади Михайлов е „Има светлина“. Когато той я чува за първи път като малък, не знае, че се изпълнява от „Пим-Пам“: „Сега, когато я пея с тях, ми става много мило, защото това е една от най-емблематичните детски песни – прекрасна, много свежа. Така че за нас беше интересно да открием част от тези песни, които са ни много близки, но не знаехме, че се изпълняват от „Пим-Пам“ и покрай това да преоткрием наново музиката на Борис Карадимчев с неговите вечни класики. Всички знаем „Бяла тишина“, „Хора и улици“, „Оставаме“, но не всички знаем, че са от него. Те са невероятни и голяма част от тях ще изпълним на концертите. Това е културно наследство, което формира вкус, формира деца, дава стил и посока. За нас е чест да участваме в тези концерти.“ – казва вокалистът в студиото ни.

Весела Делчева се е докоснала до песните на Борис Карадимчев чрез филмите, които е гледала с родителите си, като „Оркестър без име“ например: „Това е останало в съзнанието ни, а ние сега ги преоткриваме. Досегът с дечицата – това е друг обмен на емоции. Щастливи сме, че можем да привнесем в този концерт нашата вътрешна енергия.“

С гласовете на Весела Делчева и Влади Михайлов ще оживеят филмовите хитове „Хора и улици“ (от „Момчето си отива“), „Оставаме“ (от „Оркестър без име“) и др. Точно от „Оркестър без име“ започва приятелството за цял живот между Борис Карадимчев и Георги Мамалев. „Борето е композиторът, с когото съм работил най-много.“ – споделя актьорът. Той и досега си спомня с топло чувство как Борис Карадимчев му е помогнал да се подготви за образа на барабаниста Гошо. През 2013 г. Георги Мамалев взе участие в юбилея за 80-ата годишнина на твореца, реализиран също с Оркестъра на Класик ФМ радио. Месеци след това Борис Карадимчев си отиде от нашия свят. Сега Георги Мамалев ще се включи в предстоящия концерт в София с емблематичните песни „Богатство“ и „Робинзон Крузо“. А с гласовете на Весела Делчева и Влади Михайлов ще оживеят и известните детски песни „Да бъдем различни“, „Думичка Пим-Пам“, „Песента на щуреца“. В програмата са още песни на Борис Карадимчев от първите години на хора, негови вокални аранжименти върху известни автори като Хачатурян, Шопен и Чайковски, фолклорна обработка на „Бучимиш“, още хитове от поп музиката като „Нашият град“ и „Бяла тишина“.

Вече 40 години „Пим-Пам“ е символ на непосредственото общуване с музиката, на красотата и на близостта. „Причината е самата музика на Борис Карадимчев.“ – посочва Ирена Христова. И добавя: „Децата припознават неговите песни като свои.“ Талантливите малчугани придружават изпълненията си с артистични роли и актьорски задачи, отбелязва Влади Михайлов: „И всъщност много се забавляват с тези хубави, грабващи песни, човешки, достъпни. Много приятно са се заиграли в поднасянето им, въвлечени са на 100 %. За тях е голямо забавление. Когато те се палят, всички се палят.“

Със своето присъствие Весела и Влади показват на младите хористи какво се случва няколко стъпки по-напред по пътя, по който самите те вървят – той е интересен, изпълнен с емоции, богат на преживявания, одухотворява. „Те са големи сърца и души, отговорността е огромна и дори ние се учим от тях. Редно е да им подадем ръка, те да поемат по нашия път и да се развиват.“ – казва Весела. Влади потвърждава: „За тях е важно да се срещат с хора като нас и да виждат, че не сме изгубили детското в себе си и продължаваме с удоволствие да подхождаме към всяка репетиция.“ Усмихнат разказва как лично ги учи от първа ръка, че да се греши е човешко – ако първоначално е неподготвен за дадена песен, на следващия път тя вече се получава. Така разбират, че изработването на едно изпълнение е процес, който изисква труд и подготовка: „Забавляваме се, намигаме си. За мен винаги е интересно да установя контакт с децата още от самото начало. В един момент те сами се отключват и започват да ти разказват каквото им е на душата, което е най-ценното за мен. Аз много се радвам на този контакт.“ – описва атмосферата на общуване Влади.

Как изглеждат Веси и Влади в очите на децата разкрива Ирена Христова: „Децата виждат в тяхно лице как се работи отговорно. Ние репетираме сами и чакаме другата част от песента, която ще направи взрив от емоции. Когато след няколко репетиции се появяват добри изпълнения, те остават изненадани, усеща се, че е неочаквано това, което преживяват. И им е приятно. Това ги вдъхновява да постигнат същото на сцената на концерта.“

Формацията „Пим-Пам“ се появява по време на конкурса „Златният Орфей“ през 1979 г., на който е отличена песента „Бразда в небето“ на Борис Карадимчев, изпълнена от Михаил Белчев и група деца. За церемонията по награждаването детският състав спонтанно е кръстен със звънкото и оригинално име, което носи и досега. В историята на хора има много записи, изяви по радиото и телевизията, грамофонни плочи, касети и дискове, два мюзикъла с режисьор Сашо Илиев, безброй турнета в чужбина.

Какво музикално възпитание получават децата от „Пим-Пам“, обяснява Ирена Христова: „Повече действаме върху емоциите, отколкото с думи. Музика се прави с очите, със сърцето. Ние искаме от тях не просто да изпеят песента, но да я почувстват и да я изиграят. Тя трябва да излиза през техните сетива, през израза на лицата им. Идеята е да я усетят и да я предадат на публиката.“

• Интервюто на Светослав Николов с Ирена Христова, Весела Делчева и Влади Михайлов можете да чуете тукили чрез бутона „Аудио“.

Концертите на „Пим-Пам“ в София и Пловдив се организират от „Кантус Фирмус“. Събитието в столицата е от афиша на Европейския музикален фестивал, организиран съвместно с Министерството на културата, и е част от Културния календар на Столичната община, като се осъществява в партньорство със Софийската филхармония. Срещата в Пловдив е от програмата на „Пловдив – Европейска столица на културата 2019“.

Нашият град е нашият дом – ние го изграждаме, ние създаваме уют, ние внасяме в него всичко, което след това използваме. Към тази мисъл насочва вниманието изложбата на Темелко Темелков „Снимки от София“ на Моста на влюбените зад НДК. В петък тя ще бъде подредена, а от събота до края на месеца ще можем да я разгледаме като част от програмата на общината за отпразнуване на 140 години, откакто София е столица на България. Самото пространство е символично – можем да го разглеждаме като мост към града ни и към самите нас.

Темелко Темелко отдавна обича да ходи по улиците с фотоапарата си: „Тази изложба е със събрани неща от последните 5-6 години. Формално поводът е годишнината от обявяването на София за столица. Опитах се да покажа най-различни неща, които се случват, видял съм и са ми се сторили интересни. Някои от тях са по-красиви, по-романтични, по-приятни, други са по-неприятни за окото.“ Сред образите са клоун, който си преглежда телефона в нощта на Св. Валентин, баща с много деца, който се е хванал за главата… „Не спестявам нещата, които не изглеждат добре, но съм се опитвал, където може, да има малко усмивка, защото и най-страшното и черно нещо би могло да се види от по-друг ъгъл.“

Дори чисто субективно, спрямо настроението и моментната нагласа, едно и също нещо може в веднъж да ни въздигне, а друг път – да ни потисне. Затова е и толкова голяма отговорността ни към града и към хората, с които го съобитаваме: „Ние в България сме много настроени винаги нещо да не ни е наред, да сме недоволни, много, много да критикуваме и по-малко да действаме. На мен ми се струва, че имаме сила да си оправим нещата и да ги правим добре. Въпросът е в коя посока първо да е критиката – трябва малко да погледнем към себе си и ако можем дори с много малко да сме полезни за себе си, то ще стане полезно за другите.“ – убеден е фотографът.

Ако не ни хареса изхвърлен от някого боклук в градинката и го махнем от там, това ще направи и друг щастлив, а той ще допринесе с нещо, което ще зарадва нас. Така можем да си предаваме щафетата на доброто: „Имаме огромен потенциал. Денят ни минава в този град, по тези улици, между тези хора. Ако нещата тук са по-добре, това е от полза за всеки.“

Това е забравеното чувство за общност. Около нас има много примери на неблагополучия, които могат да бъдат избегнати с мисълта, че човекът до нас е същият като нас. „В един голям град ритъмът е много бърз и това по някакъв начин помага на хората да се изнервят, да сведат живота до по-базови емоции. Непрекъснато нещо не ни е в ред и наистина много неща не са в ред, но у нас е страшно хубаво и за това не си даваме сметка. Те са малки и големи неща – хубаво е човек да ги гледа от всички страни и за всяко нещо, за което не си доволен, да си помислиш какво седи отсреща – от кое си доволен. Ние сме в състояние всеки един от нас да прави по-добре нещата.“ – вярва Темелко Темелков.

През годините успяхме да изградим култура на нехаресване – на нас, на другите и на средата ни, затова и толкова компенсираме в атаки и отбрани. Темелко Темелков посочва вредата от това: „Нехаресването е качество на национално ниво, мода, а не сме толкова лоши хора, не сме зли. Просто в обществото в един момент дадена тенденция взима превес. Нехаресването е по-лесно: най-доброто, което можеш да направиш в този случай, е да се облегнеш назад и да кажеш нещо негативно – че това е ужасно, не става така или не ти харесва. Другото иска малко повече усилие, иска и да направиш нещо. Критиката е смислена единствено тогава, когато се посочва изход.“

Развитието идва с отговорност, мисъл, действие, последователност: „В рамките на живота на един човек има значение можеш ли да си направиш нещата по-добре. А това никога не стават с едно щракване на пръстите. Нещата в един град са процеси и стават с времето. Ако човек упорства в една посока, трябва да мине време, за да постигне резултата.“ – посочва Темелко Темелков.

• Интервюто на Светослав Николов с Темелко Темелков можете да чуете тукили чрез бутона „Аудио“.

Изложбата „Снимки от София“ можете да разгледате от 13 до 30 април на Моста на влюбените. Тя е част от програмата на общината за отбелязване на 140-ата годишнина от обявяването на София за столица на България. Още за събитията от честването можете да откриете тук на сайта на bTV Radio.

Музикантите от Ангел Заберски трио подхождат с уважение и изпълняват с дълбока нежност прочути творби от класическата музика в Like Jazz 2. Продължението на проекта на триото с джазови интерпретации на класически заглавия включва произведения от Бах, Пучини, Шопен, Лист, Паганини, Рахманинов, Бетовен, Чайковски и Брамс – от кратки пиеси, през оперна ария и балетна сюита до откъси и дори цели концерти като втория за пиано от Рахманинов.

„Подбрах пиеси, които са много популярни и сред широката публика, а интерпретациите ни са по-леки. Това за музиканти, които свирят в много тежки проекти, е като почивка, като един хубав десерт. В албума има еклектика, но няма сложност, която да натовари нас, а после – и хората. Така слушателите няма да си кажат: „Звучи познато, но не мога да се сетя какво е.“, а: „Звучи ми познато и знам откъде е.“ Няма пиеси по 7 – 8 минути – да забравиш кога е започнала. Много приятна за слушане музика!“ – обясни подхода си – и резултата – Ангел Заберски в интервю по Джаз ФМ.

Макар и звучаща леко и непринудено, особено в контраст със строгостта на класическата интерпретация, тази музика изисква много от изпълнителите – да стигнат до основата, да видят себе си там и да изразят почувстваното в съвсем друга стилистика. „В никакъв случай не бих казал, че е почивка. Тук чувствам голяма отговорност за това колко точно да свиря в тази музика – с намерението да бъде проста, да не е претрупана, да няма излишни неща, за да остане това чисто усещане.“ – отговаря Борис Таслев.

Работата по албума включва много свирене, много повторения, много труд – подробно проучване на репертоара и изследване на произведенията, за да може всеки да намери своето точно място, описа подготовката Ангел Заберски. „Това е толкова деликатна и сериозна работа.“ – приема задачата Стоян Янкулов – Стунджи. Току-що изслушал в студиото откриващото диска изпълнение по „Ария“ сюита № 3 от Бах, казва, че то е равностойно – все едно изпълняват творбата в оригинал – със същата сериозност, отговорност, нагласа и подготовка: „Много се радвам, че с идеята на Ачо по този начин да се представят нещата, се получава така, че свирим класика. Когато свиря тези неща на барабаните, се чувствам все едно съм с камерен или симфоничен оркестър и изпълнявам със същото това внимание тези творби.“

Често мащабни, тези произведения сега са изпълнени от камерен състав, който изявява със своите средства тяхната същност. Ангел Заберски посочва как зад арията O mio babbino caro стои цял оперен оркестър, а тя е деликатна, красива, любовна: „И точно това сме търсили.“ Той продължава: „Когато изпълняваме тази музика, тя е преработена от мен чисто хармонично – аз съм известен с това, че обожавам красивата хармония, а това, което правят Борката и Стоян е изключително прецизно. Постоянно обсъждаме транскрипцията, докато работим. Това, което правим, на нас ни харесва, а когато сме убедени, че е хубаво, ние се усмихваме. След това усмивката ни стига до хората. Изпълняваме оригиналната мелодия, променяме неща, които на нас със сигурност ни харесват, и така претворените произведения ще отидат при хората, които познават тези пиеси.“

Менуета от Бах Ангел Заберски е свирил от дете: „Когато мислех вкъщи как да го направя, ми хрумна, че може да стане в стила на Оскар Питърсън трио.“ – казва за преплитането на влияния той. В албума Like Jazz чуваме музика, писана в период от столетия. През цялото това време през нея преминава нишката на красотата: „Композиторите са писали много хубава, много истинска музика, уникални мелодии. Самите автори са били много добри импровизатори – те са импровизирали своята музика. Тяхната хармония е много благодатна – джазът е измислен отдавна, още от времето на Бах, ние само вземаме малко мед, за да се подсладим. Гениално е измислено!“ – с възхищение казва Ангел Заберски.

Премиерата на Like Jazz 2 ще бъде с поредицата от концерти „Малко нощна музика“. Първото събитие е в София на 18 април от 20 ч. в Зала 6 на НДК, а след това програмата ще гостува в Габрово на 7 май в зала „Възраждане“, в Казанлък на 8 май в Народно читалище „Искра – 1860“, в Калофер на 9 май в Народно читалище „Христо Ботев – 1869“ и в Стара Загора на 10 май в Регионална библиотека „Захарий Княжески“. Концертите в страната са с начален час 19.

• Интервюто на Светослав Николов с Ангел Заберски, Борис Таслев и Стоян Янкулов – Стунджи можете да чуете тукили чрез бутона „Аудио“.

Една от най-изтънчените и интелигентни американски джаз певици и пианистки - Патриша Барбър, озаглави новия си албум Higher на едноименната песен, посветена на майка й. Барбър е сред най-дръзките експериментатори и композитори на съвременната джаз сцена. Един ярък неин албум Mithologies от 2006 г. открива дълбокия й и неочакван свят на артист, който търси връзки в привидно несъвместими пространства. В него тя създава музика за песни, разказващи истории, вдъхновени от древногръцката митология – по-специално от „Метаморфози“ на Овидий.

В Higher тя си поставя друго предизвикателство – да покаже, че и в джаза може да има кратки песни, подобни на класическите, писани някога от Шуман и Шуберт. В предисторията на проекта – тя сътворява цикъла Angels, Birds and I, който да бъде изпълняван от джаз и класически музиканти и певци. За първото му мащабно представяне през 2015 г. Патриша Барбър кани великолепната оперна звезда Рене Флеминг. След успеха им от интерпретациите на живо Барбър решава да ги запише и така се стига до настоящата продукция Higher.

Песните в този умен и красив албум са белязани от класическата музика, но не отричат традицията на американската джаз музика. Най-голямото постижение в тези записи е, че с лекота разкриват хармоническата еволюция в песенното изкуство. Така се е получил съвременен джаз албум, но класически ориентиран. За това допринасят и обичайните за триото на Патриша Барбър музиканти. Това са басистът Патрик Мълкей и барабанистът Джон Дейтмайър.

Дата на издаване: 15 март 2019 г.

С програма от девет концерта общинският Дом на културата „Средец“ внася хубавата музика в нашето ежедневие. Проявите от цикъла „Остров на музиката“ ще бъдат всяка сряда от юли и август на Лятната естрада в Борисовата градина, само на 17 юли концертът ще бъде пред Ротондата в центъра на Банкя. Входът за всички събития е свободен. Концертите през юли са от 19:30 ч., а през август ще започват с 30 минути по-рано.

На 3 юли цикълът се открива от Джаз формация „София“ към Дом на културата „Надежда“ в състав Калин Жечев – клавишни, Ясен Василев – соло и ритъм китари, Димитър Бакърджиев – флейти и саксофони, Иван Андреев – ударни, Бойчо Дечев – бас китара и ръководител на състава и Яна Чакалска – вокал. Седмица по-късно ще слушаме изпълненията на Софийския духов оркестър при Дом на културата „Искър“. На 28 август финал на програмата ще постави отново Джаз формация „София“.

На 17 юли „Остров на музиката“ гостува в Банкя с етнопроекта „Белонога“ на Гергана Димитроваот „Мистерията на българските гласове“ и камерната му формация „Ева квартет“. В групата са още Костадин Генчев – кавал, Виолета Петкова – гъдулка, Петър Миланов – китара, и перкусионистът Петър Тодоров.

Ирене Васкес и нейния латино бенд: Хесус Мария Пабло Ромеро – Ел Кийо – кахон, Луис – маракаси, Христо Ганев – конга, Дилян Давидков – тромпет, ще ни заредят със слънчево настроение на 24 юли, а в последния ден от месеца ще слушаме Trio & Gingyfeel на Боряна Йорданова – вокал, Илко Градев – акордеон и Влади Михайлов – контрабас.

В първата сряда на август ще можем да чуем бързо превърналите се в любимци музиканти от акапелната група „Спектрум“ – Боряна Йорданова, Весела Морова, Наско Кулински, Янко Янков и Константин Бейков, които неотдавна омаяха своите кумири от „Манхатън трансфър“като подгряваща група на концерта им в София. Седмица по-късно Весела Морова ще е на сцената с инструментална група – Светослав Миланов – пиано, Арнау Гарофе – саксофон, Димитър Шанов – контрабас, Иван Андреев – ударни. На 21 август ще танцуваме с музиката на „Виво Монтана“ – победители в „България търси талант“ по bTV.

На снимката: Джаз формация „София“ в концерт от цикъла „Остров на музиката“. Източник: Дом на културата „Искър“

Всеки ден по три комплекта от 5 Златни зайчета на Lindt ви очакват в играта, която започва от днес и продължава до идния четвъртък включително на фейсбук страницата на шоколадовите изкушения @LindtBulgaria.

Емблематичното Златно зайче от най-фин шоколад Lindt е създадено от майсторите на шоколада Lindt, за да очарова и радва малки и големи за Великден.

Историята му датира от 1952 г. В мартенска утрин, когато земята все още е покрита със сняг, един от майсторите на шоколада Lindt вижда в градината си малко зайче. Синът му е напълно хипнотизиран при вида на сладкото същество, но заплаква, когато то изчезва в храстите. Силно развълнуван от тъгата и разочарованието на сина си, на бащата му хрумва идеята да направи зайче като това, само че от шоколад. Той създал зайчето от най-нежния млечен шоколад на Lindt, дал му опаковка от златисто фолио и завързал грижливо червена панделка със златно звънче около врата му, за да не се загуби отново. „Когато звънчето звънне, лесно можеш да го откриеш.“ – казал бащата на сина си.

Скоро Златното зайче на Lindt се превръща в символ на Великден. Хора на различна възраст навсякъде по света го търсят и неговото появяване е знак за тях, че празникът наближава.

Историята на Ромео и Жулиета вече столетия има какво да ни каже за любовта. Балет „Арабеск“ ни предлага една важна перспектива към нея в новата си постановка „Ромео и Жулиета“ с премиера довечера от 19 ч. на сцената на Музикалния театър. От момента на появата на творбата на Шекспир ни делят над 400 години, от по-близкото минало е музиката на Прокофиев, върху която танцуват участниците в спектакъла, а днес до нас той ще достигне с важна идея за отговорността в любовта.

По-жесток финал от гибелта на Ромео и Жулиета е изгарящата им любов да ни остави безразлични. Хореографът Боряна Сечанова го обмисля, но не го реализира. Тя избира да остави традиционния трагичен край, извисяващ чистата, искрена, вярна любов. Алтернативният финал ни въвежда в свят на егоистични чувства, от които самата постановка ще ни предпази – младите влюбени са изпепелени, а светът равнодушно подминава тяхната съдба.

„Боряна Сечанова разглежда вината на дойката и на падрето, които са обсебени от себелюбие. Падрето, който е бил над властимащите, се усеща силен в решението си да благослови двамата млади, да даде шанс на тази любов, но правейки и зло. Сеньора Капулети е показана като властна и безкомпромисна майка, а дойката, в желанието си да се доближи до Жулиета, търси надмощие със задушаваща грижа. Ако пренесем идеята в съвремието – възрастните са тези, които подтикват младите към решения, които не са чисто техни.“ – разказва за спектакъла Мая Михайлова от балет „Арабеск“. И точно тези толкова не-наши решения водят до съдбовни грешки и до смърт.

Категоричността на посланието се носи и от декора: „Той е със стилизирани колони, които се превръщат в легло, тронна зала, балкон. С резките отрязъци на колоните декорът на Иван Токаджиев ни довежда до идеята за безнадеждната любов и до извода, че противоречието между двата рода те подтиква към това да нараниш себе си.“ – описва ефекта на визията Мая Михайлова. А част от въздействието са винаги наситените с драматизъм костюми на Николина Костова-Богданова.

Така спектакълът „Ромео и Жулиета“ на балет „Арабеск“ показва нещастията в нашия живот не като стечение на обстоятелствата и приумици на съдбата, а като резултат от нашите решения. Тях трябва да взимаме отговорно и с доверие, да правим разумния избор. „Всяка секунда правим нашите избори – от това зависи реализацията ни и по-нататъшното ни развитие.“ – описва важността на нашата сериозна преценка Мая Михайлова.

Спектакълът се реализира с подкрепата на Столична програма „Култура“ и Министерството на културата.

• Интервюто с Мая Михайлова от предаването „Джаз ден“ на 18 април можете да чуете тукили чрез бутона „Аудио“.

Всеки ден по три комплекта от 5 Златни зайчета на Lindt ви очакват в играта, която започва от днес и продължава до идния четвъртък включително на Фейсбук страницата на шоколадовите изкушения @LindtBulgaria.

Емблематичното златно зайче от най-фин шоколад Lindt е създадено от Майсторите на шоколада Lindt, за да очарова и радва малки и големи за Великден.

Историята му датира от 1952 г. В мартенска утрин, когато земята все още е покрита със сняг, един от майсторите на шоколада Lindt вижда в градината си малко зайче. Синът му е напълно хипнотизиран при вида на сладкото същество, но заплаква, когато то изчезва в храстите. Силно развълнуван от тъгата и разочарованието на сина си, на бащата му хрумва идеята да направи зайче като това, само че от шоколад. Той създал зайчето от най-нежния млечен шоколад на Lindt, дал му опаковка от златисто фолио и завързал грижливо червена панделка със златно звънче около врата му, за да не се загуби отново. „Когато звънчето звънне, лесно можеш да го откриеш.“ – казал бащата на сина си.

Скоро Златното зайче на Lindt се превръща в символ на Великден. Хора на различна възраст навсякъде по света го търсят и неговото появяване е знак за тях, че празникът наближава.

Получил класическо образование като виолист, Валентин Геров се впуска в света на джаза, запален още в училище от Антони Дончев, първоначално с Румен Тосков – Рупето, а после и с Росен Захариев – Роко, самия Антони Дончев, Георги Дончев, Живко Петров, Васил Петров, Теодосий Спасов и много други. Той споделя своята любов към импровизацията и от театралната сцена, а днес е доайен на „София квартет“ към Софийската филхармония. В това издание на „Джаз истории“ с Валентин Геров ще научите за неговите импровизации в театъра – с „Панданс“ и балет „Арабеск“, за близостта с Румен Тосков – Рупето и Росен Захариев – Роко, от която произлиза фрий джаз албумът „Отражения“, за приятелството с Христо Йоцов.

В „Теменужена пролет“ на театър „Панданс“ с Румен Тосков – Рупето, Диана Герова и Боряна Сечанова

Среща с бъдещата му съпруга Диана отвежда Валентин Геров към театралната сцена – те са заедно в спектакъла „Теменужена пролет“ по „Пролет във Фиалта“ от Набоков с музика, композирана и изпълнена съвместно с Румен Тосков – Рупето.

Диана Герова:Там имах страхотен дует с Ники Сотиров. Рупето написа музиката към цялото представление. Моята героиня пътуваше с един влак нанякъде. Имаше виола и пиано. И една мелодия, която и досега ми е в ушите. Невероятно! Когато актьори работят с живи музиканти, е невероятно преживяване!

Спектакълът беше една любовна история между нея и него – те така и не са успели да си кажат, че се обичат. Когато той прочита обява във вестник, че тя е починала в катастрофа, тогава се връща цялата тази любовна история. Тази любов не е консумирана – тя е само между гарите, между леда и снега, лятото и зимата, но е любов.

Изпълнението на Валентин Геров беше водещо. Той винаги казва, че виолата е като женския глас – тъжна, но не винаги. Виолата бе водеща. Тя бе проекцията на моята героиня в музика.

Преди една година направихме с него 30 години брак и той накара дъщеря ни да напише във фейсбук: „Оцеляхме!“ Така че – продължаваме!

Сватбата със съпругата Диана Герова през 1987 г.

Когато се запознахме, аз бях много малка, гледаща с едни огромни зелени очи. Изведнъж в заведение виждам един мъж – разрошен, с огромна черна брада, ярко червен пуловер – беше зимата – и обясняваше нещо. И аз започнах да го гледам, гледам и той само каза: „Добре, моето момиче, защо вместо да ме гледаш, не дойдеш на нашата маса?“ И аз станах и отидох. След това три години бяхме гаджета.

Със съпругата Диана Герова пред Дома на филхармонията край „Офелиите“ на Витоша

След „Пролет във Фиалта“ отново с Валентин и Рупето правихме музика – имаше едно прекрасно театрално пространство „Отвъд алеята зад шкафа.“ По текстове на Теодора Димова играхме „Лечителят на скръбта“. Там бях със Стоян Алексиев и Цветан Алексиев – трима актьори, публиката беше около нас, виола и пиано. Уникален спектакъл! Много сме работили заедно.

Валентин Геров:В „Пролет във Фиалта“ участваха танцьори от „Арабеск“, Ники Сотиров, Диана Герова, Мариана Крънчева. Боряна Сечанова постави хореогрфията. Музиката беше поверена на Рупето и на мен. Направихме доста добър, стойностен спектакъл, който се игра и имаше успех.

С балет „Арабеск“

В театър „Панданс“, а след това – в балет „Арабеск“, с Валентин Геров работи Боряна Сечанова.

Боряна Сечанова:С Вальо Геров се познаваме от много години, и то покрай работата ни с театър „Панданс“, където една от актрисите е неговата съпруга Диана Герова. Харесвам музикантите, които не са просто корепетитори, изпълнители и интерпретатори на музиката, а участват по всякакъв начин – те са артисти преди всичко. Точно такъв артист е Вальо Геров – той не е само музикант. Работата ми с него датира много от отдавна. Удоволствието да го слушам по концерти и да си говорим след спектаклите прерастна в един проект – „Удоволствието да не правиш нищо.“ Самият проект се роди от Вальо. Той дойде един ден в „Арабеск“ и каза, че има прекрасна музика – предкласика, партита за виола, които са великолепни. Носеше и виолата си. Беше късен следобед, вече бяхме изморени, артистите си тръгваха и аз и Мая влязохме в залата, седнахме под станката да си почиваме и той започна да свири. И това беше нещо великолепно!

Ето така се роди този проект. След което казах, че на всяка цена искам да го направя. Но той никога не спира само с подхвърлянето на проекта. На следващия път донесе уникални инструменти – рейнстик, бамбукови висулки, на които каза, че може да изпровизира. Така направи много интересна звукова среда и този проект се превърна в колаборация между Западното и Източното изкуство. Ние тръгнахме от едни хайку стихове и стигнахме до предкласиката.

След което той добави и истински природни звуци на делфини – въобще фантазията му е толкова необятна и наистина удоволствието да видиш как прескача през времето, през териториите, е свободата, с която борави от класическия инструмент до тези абсолютно свободни импровизации. На всичкото отгоре той обича да наблюдава танцьорите. Наблюдавайки ги, импровизира върху тях. Изведнъж залата на „Арабеск“ се изпълни с един звук, който носеше освен удоволстиве, и точно това послание за изкуството, което може да прескача граници.

Главната роля в спектакъла бе на Марина Попова. Тя е от типа артисти, които са освободени от догмата да изпълняват точни стъпки. Попита дали може да импровизира. „Разбира се!“ – отговорих. Вальо внася от една страна артистизъм, от друга – изключителна прецизност: на звука, на изпълнението.

Проектът започна по книгата на Силвия Стефанова с прекрасни хайку стихове, превод от японски. Тя дописва това свое усещане за хайкуто – като реплика на тези стихове. По същия начин една старинна музика може да се превърне в реплика на съвременна звукова импровизация и нов тип музика, близо до джаза, много свободна интепретация. Най-красивото на този първоначален проект беше, че ще го правим в неформална среда, не на сцена. Започнахме да му търсим място. Изведнъж пред очите ми, може би понеже бе свързано преди всичко със стиховете, се очерта лобното място на Вапцаров – стрелбището, където той е разстрелян. Място, където можеш да направиш равносметка за това, което правиш, което се е случило и което те очаква. Точно в тази градина решихме да засадим тази японска вишна сакура, символ на чистата красота. Тук направихме първата част на проекта с виоалата на Вальо. Вишната цъфти в момента и е много красива.

Те се събираха в студиото на Рупето и свиреха – просто така. Това го знам и от Вальо, и от Рупето. Те не знаят дали ще им послужи това, което правят в момента. Но те се събираха и импровизираха в студиото. Знам, че много от нещата са се родили в тези импровизации и след това са били издадени. Те правеха и едно трио – Вальо – виола, пиано – не само Рупето, но и Васил Пармаков, бас – Веселин Веселинов – Еко, тромпет – Роко. Те се събираха и записваха неща без предварителни идеи. Записваха го, защото обичаха да свирят заедно.

С техните великолепните импровизаторски качества на музиканти, Рупето, Вальо нямаха нужда от специална подготовка. Спомням си, в залата сме, аз съм направила мизансцен и хореография. Рупето гледа и ме помоли да го изиграя още веднъж и още веднъж. И си записва нещо в бележник. Това е една сцена в „Теменужена пролет“, където действието се развива на гарата във Виена. Попита ме дали искам да се чуе отзвук на влак. Казах му: „Както искаш, ако имаш нужда от това…“ След една седмица той донесе музиката, все едно я беше писал по нашите крака. Не само отзвук на влак, но и някакво куче беше сложил на заден план, което лаеше, виенски валсове много дискретно вървяха на заден фон. И, разбира се, неговата брилянтна импровизаторска и точна фраза, която звучи на пианото. Работата с такъв тип музиканти е много ценна, особено за съвременния театър и за съвременния танц.

Свободни импровизации с Румен Тосков – Рупето и Росен Захариев Роко в албума „Отражения“ (Reflections)

В музиката за танцовия театър – „Теменужена пролет“ – постановка на Боряна Сечанова, композитор е Румен Тосков – Рупето, а изпълнението е заедно с Валентин Геров и Росен Захариев – Роко. Дуото Тосков-Геров вече е станало трио.

Валентин Геров:Историята на нашето запознанство с Роко е изключително кратка. Една вечер Рупето ми предложи да отидем в „Арт клуба“ на ул. „Иван Асен“ да чуя неговия приятел Роко, който учи в Бостън и си е дошъл за малко. Отидохме. Беше страхотно, много готино. И понеже с Рупето вече имахме практика да свирим свободна музика, той предложи да се обадим на Христо и Тони и да отидем в студиото на „Акустична версия“ в Бояна и да направим една сесия. На другия ден направо се качихме горе. Пуснаха микрофоните – и резултатът е налице, със съвсем малки корекции. Много ни хареса. Рупето се хвана сериозно, продуцира го – и ето, точно преди 20 години продуктът излезе. Сами можете да съдите – мисля, че тогава нещо ни осени и се получи нещо уникално.

Росен Захариев – Роко:В този момент бях в Америка и се прибрах за малко. Този запис е първата ни среща, което също играе доста голяма роля за резултата. Когато се свири свободна музика – в този случай го правим за първи път в тази конфигурация, това е до голяма степен плюс – не си знаем „номерата“ и се откриваме буквално в самата случка и това се чува в записа. Ние се учудваме и откриваме един друг. На този първи запис не е можело да има никакви очаквания, защото никога не сме свирили заедно, и второ – не знам в България, но поне аз не съм чувал за издавани и правени свободни музики. В момента има една шепа хора, които се опитват да го правят. Лично за мен този запис е един връх. След това съм записвал доста, и то с доста големи хора, но това не значи, че винаги се получава, а тогава се получи наистина. И този запис ми е на върха на всичко, което съм правил досега.

Какво означава за свободно импровизираната музика да се „получи“ – да е там тя, вие като личности, да го има разговора, откриването, общуването?

Росен Захариев – Роко:Да се „получи“ означава, ще го обясня супер елементарно – да не се разбере, че това е свободна музика. Когато се получи instant composition – моментна композиция – в нея има форма: начало, среден дял, край. Аз ги наричам спонтанни структури, които излизат от нищото – ние ги провеждаме, ние дори не ги вадим – те са вече там. Ние нищо не измисляме. Просто ги изваждаме от полето. И когато го пуснеш на някого, той няма идея, че това е правено без никакви уговорки. Често се случва да ме питат след такова свирене как се казва тази или онази пиеса. И аз им казвам, че могат да ги озаглавят те, защото то се е направило току-що и не е репетирано. Ако звучи, все едно е композирано – това е да се „получи“.

Има куп фриджийски неща – просто може да е чист експеримент, но това не значи, че се е получило музика. Музика според мен е, когато излизат неща, които са вече готови – те сами по себе си са завършени, ако и че са създадени сега, не са измислени преди това.

С Христо Йоцов в училище, в казармата и в студиото на „Акустична версия“

За албума Reflections с импровизирана музика от Румен Тосков-Рупето, Валентин Геров и Росен Захариев – Роко, разказва и Христо Йоцов, с когото Вальо Геров е съученик в Музикалното училище в София.

Съученици в Музикалното училище – с Боян Воденичаров (вляво) и Христо Йоцов (вдясно)

Христо Йоцов:Още в Музикалното училище започнахме да се напипваме хората, които имаме отношение към джаза, към импровизацията. Така започнаха контактите ни с Вальото, с Боян Воденичаров, с Антони Дончев. Той освен че е прекрасен класически музикант и провокатор за много неща, които се случиха в кариерата му като лидер, още тогава се видя, че има много силно влечение и нагласа за импровизация. Импровизация не толкова в джазов смисъл, колкото изобщо като акт на правене на музика в момента. Между другото, и Боян се занимава с този аспект на импровизацията, такава, каквато е била в миналите векове за класическите музиканти.

Абитуриент в Музикалното училище, 1979 г.

Тогава бяха първите ни опити да свирим заедно в Музикалното училище, след това се озовахме заедно в казармата. Но преди да отидем в Ансамбъла на Строителни войски, където бяхме кандидатствали и бяхме приети, трябваше да изтърпим обучение като истински войници по софийските полета около Бусманци. Нарамени с противогази, пушки, шанцови инструменти, тичахме и в малките паузи от по 5 – 6 минути с Вальото си спомням, че точно тогава бе излязъл един албум на „Брекър брадърс“, си пеехме едно парче, което тогава много ни беше впечатлило – Some Skunk Funk. И си го пеехме, и това ни поддържаше и ни връщаше към нашата си природа, въпреки положението, в което бяхме поставени.

На клетвата в казармата през 1979 г. с Христо Йоцов на барабаните и Борис Левиев, който по-късно става кларинетист в операта

По-нататък нашите кариери се развиваха в по-различни коловози – той главно в класическата музика, аз отидох към джаза. Вальото е страхотен музикант, с невероятен афинитет към камерната музика. Това мисля, че му е призванието и неслучайно кариерата му се разви в тази посока, независимо, че свири в Софийската филхармония и други оркестри. Самият факт, че бе поканен от Димо Димов в неговия квартет, вече беше една абсолютно ясна атестация за неговите качества и професионализъм. По-нататък той става доайен и един от лидерите на „София квартет“, с който и до ден-днешен правят страхотни програми, които надскачат границите на класическата музика. Което е най-хубаво – техният стремеж и резултатите, които постигат, са за приобщаване на по-широк кръг от хора към класическата музика, когато тя е представена по лесен за възприемане начин. Това правят много класически музиканти в момента по света.

Новият състав на квартет „Димов“

Някъде в средата на 90-те години с Антони и с още един наш приятел – Николай Палевски, направихме студио „Акустична версия“. През периода 1996 – 2006 г. то бе в Бояна – едно наистина внушително студио за акустична музика. Там се случиха много, много неща. Едно от тях е дискът, който направиха Валентин Геров, Румен Тосков и Росен Захариев. Те тримата, водени от желанието си да правят спонтанна музика, да импровизират на място и да създават музикална тъкан – много интересна, записаха албума „Отражения“. Това е страхотно постижение на този вид музициране – с невероятна интуиция и познание за форма, за мелодия, с класически прийоми, с полифонични, импресионистични, хумористични ефекти. Цялото студио бе покрито с какви ли не инструменти – те се разхождаха и създаваха една звукова магия. Различни епизоди, различни по характер пиеси – върхово постижение, аз дори не мога да се сетя след това да се е появявало нещо подобно в музикалния свят, който познаваме тук.

Така че Вальото е една много разностранна и задълбочена личност и неслучайно заема това място в музикалния живот на България. А също и отвъд границите ни – защото те със „София квартет“ са изнасяли изключително много концерти из Европа и по света.

Промени ли съвместната работа по албума „Отражения“ отношенията между вас – направи ли ви по-близки, да искате се виждате по-често, да имате повече нужда един от друг или пък да си дадете по-голяма свобода?

Росен Захариев – Роко:Нас тримата това ни сближи неимоверно. Вече имахме едно място, на което можехме да отидем винаги, когато искаме, и да говорим един език, както децата си измислят език и могат да се скрият с него. Това се случи. И също имахме и участия след това – свирехме в тази конфигурация. Георги Дончев също се присъединяваше от време на време. За мен да стигна до крачката, която е доста смела – да излезеш и да изсвириш това, което не знаеш, а не това, което знаеш, както казва Майлс, е благодарение на работата ни с Георги Дончев и Стоян Роянов – предполагам, че никой не знае, че Я-Я е невероятен фрийджия, но той просто не го прави тук и за мен е най-високата летва в джаз кларинета в България. С тях имаме предистория на поне 4 – 5 години вършеене из клубовете на Бостън и Ню Йорк, където свирехме доста свободна музика. Така се стигна до там. Рупето – той беше готов. Вальо също беше готов. Беше точният момент.

С Румен Тосков – Рупето и Георги Дончев, концерт на „Аполония“ в църквата в Созопол

Гошо е човекът, който ме взе от улицата буквално. Аз свирех диксиленд с Георги Корназов. Със съученици щяха да ни изключват за просия. Той ме дръпна от там и директно отидохме да свирим на джаз феста през 1989 г. А Георги има ухо и може да усети потенциала. Дойде и ми каза: „Ще ти се обадя“. И ми се обади след два дни и директно се качихме на сцената с Румен Тосков, Васил Спасов свиреше тромбон още тогава, Стоян Янкулов – Стунджи и Георги Дончев. Бяхме представени като квинтет на студенти от Консерваторията със Симеон Щерев. Беше невероятно! Чарлз Лойд свиреше след нас – даже не знаех кой е той. С Фреди Хъбард си говорехме. Така че той е човекът, който буташе натам и винаги е бутал. И съм супер благодарен, защото това отваря много. Свободната музика води до пътища, които никога дори и не се зачекват в предизмислената музика. В нея мозъкът е доста по-назад от сърцето.

На „Аполония“ в Созопол

• Запис на разказите на творците можете да чуете тукили чрез бутона „Аудио“.
• Предаването „Джаз истории“ се излъчва по Джаз ФМ в петък от 22 ч. с повторение в неделя от 14 ч.
• В следващото издание на предаването ни за Валентин Геров очаквайте неговите разкази и спомените също на Олеся Пантикина, Антони Дончев, Живко Петров, Васил Петров, Теодосий Спасов, Николай Иванов – ОМ и др.

Снимките са от личния архив на Валентин Геров и са предоставени специално на проекта „Джаз истории“ за описване и съхраняване на историята на българския джаз чрез разказите на неговите създатели.